Късно вечерта, когато навсякъде се възцарила тишина, тя отново заела мястото си в преддверието. И когато в далечината часовниковата кула на Алхамбра ударила полунощ, фонтанът отново се развълнувал и бълбук-бълбук-бълбук — заразплисквал водата си, докато мавърката отново се появила. Била млада и красива, роклята й — богато украсена със скъпоценности, а в ръката си държала сребърна лютня. Хасинта се разтреперила и отмаляла, но се окуражила от тихия печален глас на привидението и нежното изражение на бледото меланхолично лице.
— Смъртна дъще — казала мавърката, — какво те мъчи? Защо сълзите ти безпокоят фонтана ми, а въздишките и жалбите ти тревожат тихите часове на нощното ми бдение?
— Плача заради непостоянството на мъжете и окайвам самотната си съдба.
— Успокой се. Може би ще дойде краят на твоите скърби. Пред теб стои мавърска принцеса, която също е била нещастна в любовта. Един рицар, християнин, твой прадядо, спечели сърцето ми и искаше да ме заведе в родината си и да ме приобщи към своята вяра. В сърцето си бях се покръстила, но нямах достатъчно смелост, която да се равнява на вярата ми, и твърде много се забавих. Затова злите духове властвуват над мене и ще остана омагьосана в тази кула, докато някой честен християнин не благоволи да развали магическото заклинание. Ти съгласна ли си да го направиш?
— Съгласна съм — отвърнала разтрепераната девойка.
— Приближи се тогава и не се страхувай. Потопи ръката си във фонтана, напръскай ме с вода и ме покръсти по правилата на твоята религия. Така магията ще се разпръсне и разтревоженият ми дух най-после ще намери покой.
Девойката несигурно пристъпила напред, потопила ръката си във фонтана, гребнала шепа вода и напръскала бледото лице на привидението.
Мавърката се усмихнала с неизразима доброта. Пуснала сребърната си лютня в краката на Хасинта, кръстосала белите си ръце върху гърдите си и се стопила пред очите й, така че на девойката се сторило, че просто дъждец от росни капчици е паднал във фонтана.
Хасинта напуснала преддверието, изпълнена с удивление и благоговение. Тази нощ тя почти не мигнала, но когато на другата сутрин се събудила от неспокойната си дрямка, всичко й се сторило като болезнен сън. Когато слязла в преддверието обаче, истинността на преживяното се потвърдила, тъй като видяла до фонтана сребърната лютня да блести на утринното слънце.
Изтичала при леля си да й разкаже какво й се било случило и я извикала да види лютнята като доказателство за достоверността на историята й. Ако почтената дама все още таяла някакви съмнения, те се разсеяли в мига, в който Хасинта докоснала инструмента. Девойката изтръгнала от него такива пленителни звуци, че успяла да разтопи дори ледената гръд на безупречната Фредегонда и да превърне тази област на вечни снегове в топъл ручей. Само свръхестествена музика можела да постигне такъв ефект.
С всеки изминал ден необикновената сила на лютнята все повече се прочувала. Пътникът, минаващ покрай кулата, се забавлявал и оставал прехласнат и задъхан от вълнение. Дори птичките се скупчвали по близките дървета, спирали да пеят и мълчаливо слушали като омагьосани.
Слухът бързо се разпространил. Жителите на Гранада се тълпели край Алхамбра, за да доловят някой звук от съвършената музика, която се разнасяла от Кулата на принцесите.
Най-после извадили прекрасната малка изпълнителка от нейното уединение. Местните власти и богаташи се надпреварвали кой по-напред да я забавлява и да я удостои с честта си, или по-точно, кой по-напред да си осигури магията на лютнята й и да привлече модните тълпи в салоните си. Но където и да отидела, нейната леля и строга възпитателка неотлъчно бдяла над нея и внушавала страх на рояците страстни почитатели, които се прехласвали по музиката. Мълвата за чудната й дарба се разпространявала от град на град. Малага, Севиля. Кордова… постепенно лудостта обхващала всички. Из цяла Андалусия не говорели за нищо друго, освен за прекрасната изпълнителка от Алхамбра. И можело ли да бъде другояче за народ толкова музикален и изискан като андалуския, щом като лютнята притежавала магическа сила, а изпълнителката била вдъхновена от любов.
Докато цяла Андалусия била обзета от тази музикомания, съвсем различно настроение царяло в испанския кралски двор. Филип V, както е добре известно, бил мрачен ипохондрик и жертва на всякакви прищявки. Понякога със седмици не ставал от леглото и стенел от някакви въображаеми болки. Друг път настоявал да се откаже от престола за огромно неудоволствие на височайшата си съпруга, която имала подчертан вкус към дворцовото великолепие и блясъка на короната и направлявала скиптъра на слабоумния си повелител с твърда и опитна ръка.