Принцесите останали тук, откъснати от света, но обградени от забавления и обслужвани от робини, които отгатвали техните желания. Можели да си почиват в чудесните градини с най-редки плодове и цветя, в ароматични горички и в уханни бани. От трите страни на замъка се виждала пищна долина с най-разнообразни растения, която стигала до високата планина Алпуксара, а четвъртата страна гледала към просторното слънчево море.
В този великолепен палат, при хубав климат и безоблачно небе трите принцеси станали истински красавици. Но макар отгледани еднакво, те отрано започнали да проявяват различие в характерите. Казвали се Зайда, Зорайда и Зорахайда — в такъв ред се родили точно през три минути.
Зайда, най-голямата, била безстрашна по дух и във всичко предвождала сестрите си, както и при появата си на белия свят. Любознателна, тя обичала да вниква в същността на нещата.
Зорайда имала много тънък усет за красотата, което несъмнено обяснявало удоволствието й да съзерцава собствения си лик в огледала и фонтани, а също и любовта й към цветята, скъпоценните камъни и други изящни накити.
Колкото до Зорахайда, най-малката, тя била деликатна, стеснителна и изключително чувствителна, способна на много нежност. Тези нейни качества се проявявали в любовта, с която обграждала многобройните си любими цветя, птици и животни. Дори забавленията й били кротки и тя често се унасяла в мечти и блянове. С часове седяла на някой балкон и наблюдавала блестящите звезди в летните нощи или пък осветеното от луната море и в такива мигове песента на някой рибар едва-едва долитаща до брега, или звуците на мавританска флейта от някоя отплаваща барка били достатъчни, за да я опиянят. Най-незначителната проява в природата обаче я обърквала, а една гръмотевица била достатъчна, за да изпадне в несвяст.
Годините се нижели гладко и спокойно. Мъдрата Кадига, на която поверили принцесите, била вярна на своя дълг и неуморна в грижите.
Както вече стана дума, замъкът Салобреня бил построен на крайморски хълм. Една от външните стени се спускала надолу по хълма и стигала до издадена над морето скала. В подножието й имало тясна пясъчна ивица, загладена от къдравите вълни на прибоя. На тази скала имало малка наблюдателна кула с решетъчни прозорци, през които влизал морският бриз. Обикновено тук принцесите прекарвали знойните обедни часове.
Един ден любопитната Зайда седяла на един от прозорците, а сестрите й се излежавали на дивана по време на своята siesta или следобедна почивка. Вниманието й привлякла една галера, която се насочвала към брега с отмерени удари на греблата. Като приближила достатъчно, Зайда видяла, че е пълна с въоръжени мъже. Галерата спуснала котва в подножието на кулата и на тесния бряг слезли много мавритански войници, които водели няколко затворници-християни. Любопитната Зайда събудила сестрите си и трите надникнали предпазливо през гъстата решетка, която ги скривала от чужд поглед. Всред затворниците имало трима богато облечени испански младежи. Били в разцвета на младостта си и с благородна осанка, а изисканото им държание, макар оковани във вериги и заобиколени от неприятели, говорели за величието на техния дух. Принцесите наблюдавали напрегнато с притаен дъх. Затворени в този замък, сред женска прислуга, без да виждат други мъже освен чернокожи роби и груби рибари по брега, не е чудно, че появата на тримата мъжествени, млади и красиви благородници предизвикала такова вълнение в техните сърца.
— Имало ли е някога на земята по-достойно създание от мъжа в пурпурночервено? — извикала Зайда, най-голямата от сестрите. — Вижте колко е горд, сякаш всички наоколо са негови роби!
— Но я погледнете онзи със зелените дрехи! — възкликнала Зорайда. — Каква грация! Каква елегантност! Какъв дух!
Кротката Зорахайда не казала нищо, но тайно предпочела мъжа в синьо.
Принцесите продължили да наблюдават, докато затворниците се скрили от очите им, после въздъхнали дълбоко, обърнали се, спогледали се за миг и замислени и тъжни седнали на диваните.
В това състояние ги заварила мъдрата Кадига. Те й разказали какво видели и дори коравото сърце на тяхната dueña се трогнало. „Бедните младежи! — възкликнала тя. — Обзалагам се, че тяхното пленничество кара сърцата на много красиви и благородни дами в родината им да се свиват от мъка. Ах, деца мои, вие нямате никаква представа за живота на тези благородници в собствената им страна. Какво перчене по турнири! Какво преклонение пред дамите! Какво ухажване и серенади!“