Принцесите яздели до него плътно забулени на красиви бели коне с кадифени сбруи, украсени със злато и дълги до земята; с юздечки и стремена от злато и копринени поводи, обшити с бисери и скъпоценни камъни. По конете имало множество малки сребърни звънчета, които при спокоен ход звънтели много мелодично. Но горко на нещастника, който се покажел на пътя, като чуел тези звънчета! На войниците било заповядано да го съсекат без никаква милост.
Шествието се приближавало към Гранада, когато на брега на река Хенил застигнали малка група мавритански войници, водещи затворници. Било късно войниците да се махнат от пътя, затова те се проснали по очи на земята и заповядали на пленниците да сторят същото. Сред затворниците били същите трима благородници, които принцесите видели от кулата. Те или не разбрали, или били прекалено горди, да се подчинят на заповедта и останали прави, загледани в приближаващото шествие.
Гняв обзел монарха при това явно незачитане на неговите заповеди. Изтеглил ятагана си, излязъл напред и тъкмо се готвел да нанесе ляв удар, който щял да бъде пагубен поне за един от тримата мъже, когато принцесите се струпали около него и поискали милост за затворниците. Даже плахата Зорахайда забравила срамежливостта си и убедително се застъпила за тях. Мохамед се спрял с вдигнат ятаган, когато командирът на охраната се хвърлил в краката му.
— Ваше височество — казал той, — не вършете нещо, което може да предизвика голямо възмущение в цялото кралство. Това са трима храбри и благородни испанци, пленени в битка, в която се биха като лъвове; те са от знатно потекло и за тях може да се получи голям откуп.
— Достатъчно! — казал кралят. — Аз ще подаря живота им, но ще ги накажа за тяхната дързост — ще бъдат отведени в Алените кули на каторжна работа.
В този миг Мохамед направил една от обичайните си левашки грешки. Всред шума и вълнението на свирепата сцена фереджетата на трите принцеси се отметнали назад, разкрила се лъчезарната им красота и удължавайки преговорите, кралят дал възможност красотата да окаже пълното си въздействие. В онова време хората се влюбвали много по-внезапно, отколкото днес, което се вижда от всички древни легенди. Ето защо няма нищо чудно в това, че сърцата на тримата младежи били напълно покорени, още повече че към възхищението им се прибавила и благодарност. Малко странно е обаче, макар и при това да е съвсем сигурно, че всеки от тях бил очарован от една от трите красавици. Що се отнася до принцесите, те били поразени повече от когато и да било от благородното държание на пленниците и запазили в сърцата си всичко чуто за тяхната храброст и потекло.
Шествието тръгнало отново. Трите принцеси яздели замислени звънтящите си коне, като от време на време поглеждали крадешком назад да зърнат пленниците-християни, които отвеждали в определения за тях затвор в Алените кули.
Резиденцията на принцесите била най-изящното нещо, което въображението може да си представи. Намирала се в кула, малко отдалечена от главния дворец на Алхамбра, но все пак свързана с него посредством главната стена, обграждаща целия хълм. От едната страна се виждала вътрешността на крепостта, а долу имало малка градинка с най-редки цветя. От другата страна дълбока закътана клисура отделяла парка на Алхамбра от този на Хенералифе. Вътрешността на кулата била разделена на малки приказни покои, красиво обзаведени в лекия арабски стил. Те били разположени около висока зала, чийто сводест таван се извисявал почти до върха на кулата. Стените и тавана на залата били украсени с арабски орнаменти и дърворезба, блестящи от злато и ярки цветове. В средата на мраморния под имало алабастров фонтан, заобиколен с ухаещи храсти и цветя. От него бликала водна струя, която охлаждала цялата сграда, а звукът й действувал успокоително. Покрай стените висели златни и сребърни клетки с красиви пойни птички.
Докато били в замъка Салобреня, за принцесите казвали, че са винаги жизнерадостни и кралят очаквал да останат възхитени от двореца Алхамбра. Но за негова изненада те започнали да линеят, обзела ги меланхолия и изразявали недоволство от всичко наоколо. Цветята не ухаели, песента на славея смущавала нощния им сън, а алабастровия фонтан ги изкарвал извън всякакво търпение с вечното си „кап-кап“ и „плис-плис“ от сутрин до вечер и от вечер до сутрин.
Кралят имал малко сприхав и деспотичен характер и отначало много се възмущавал, но после размислил и решил, че дъщерите му са на възраст за женене, когато интелектът на жената се развива и желанията нарастват. „Те не са вече деца — казал си той. — Те са истински жени и се нуждаят от подходящи неща, които да ги заинтригуват.“ Ето защо наел всички шивачи, бижутери и златари от Гранада и принцесите били затрупани с рокли от коприна, тънки материи и брокат, кашмирени шалове и огърлици от бисери и диаманти, пръстени и гривни за ръцете и глезените и всякакви други скъпи неща.