Обаче всичко това се оказало безполезно. Принцесите си останали все така бледи и равнодушни към тези труфила и приличали на три повяхнали розови пъпки, клюмнали на едно и също стебло. Кралят не знаел какво да прави. Той по принцип имал голямо доверие в собствената си преценка и никога не приемал съвет от другиго. „Приумиците и капризите на три девойки — казал той — са достатъчни да объркат и най-умния човек.“ И ето че за пръв път в живота си изпитал нужда да се посъветва.
Обърнал се към опитната дуеня.
— Кадига — казал кралят, — зная, че си една от най-мъдрите жени в целия свят, както и една от най-преданите, затова винаги съм ти предоставял да се грижиш за моите дъщери. Бащите не могат да не бъдат съвсем откровени с онези, на които са засвидетелствували доверие. Искам сега да откриеш тайната болест, която измъчва принцесите, и да измислиш някакво средство, което да възвърне тяхното здраве и доброто им настроение.
Кадига му обещала напълно да му се подчини. Всъщност тя знаела за болестта на принцесите повече от самите тях. Като останала с тях насаме, тя се постарала постепенно да спечели доверието им.
— Скъпи деца, защо сте толкова тъжни и унили в такова красиво място, където имате всичко, което човек може да пожелае?
Принцесите се огледали с невиждащи очи наоколо и въздъхнали.
— В такъв случай какво още искате да имате? Да ви донесат ли чудния папагал, който говори на всички езици и предизвиква възхищението на цяла Гранада?
— Отвратително! — извикала принцесата Зайда. — Ужасна крещяща птица, която бърбори разни безсмислици; човек трябва да няма мозък, за да понася такава напаст!
— Да ви донесат ли маймуна от гибралтарската скала да ви забавлява със своите лудории?
— Маймуна! Пфу! — извикала Зорайда. — Тази противна имитация на човек. Ненавиждам това гадно животно.
— А какво ще кажете за известния чернокож певец Кадим от кралския харем в Мароко? Казват, че гласът му бил хубав като на жена.
— Ужасявам се при вида на тези чернокожи роби! — казала нежната Зорахайда. — А освен това изгубих всякакво влечение към музиката.
— О, дете мое, ти не би казала така — отвърнала лукаво старата жена, — ако беше чула снощи песента на тримата испански благородници, които срещнахме по време на нашето пътуване. Но и таз хубава, деца! Защо се изчервихте, защо се развълнувахте така?
— Нищо, нищо, майчице, продължавай, моля ти се!
— Ами… снощи, като минавах покрай Алените кули, видях тримата кавалери да си почиват след работа. Един от тях свиреше на китара толкова умело, а другите пееха поред, и то с такъв маниер, че дори и войниците ги слушаха, без да се помръдват, като омагьосани. Аллах да ми прости! Не можех да не се трогна, като чух песните от родната ми страна и видях трима толкова благородни младежи поробени и оковани!
Тук добрата стара жена не могла да се удържи и заплакала.
— Майчице, може би ти можеш да уредиш да зърнем тези кавалери — казала Зайда.
— Мисля — казала Зорайда, — че малко музика би подействувала добре.
Плахата Зорахайда не казала нищо, а само прегърнала Кадига.
— За бога! — възкликнала мъдрата старица. — За какво говорите, деца мои? Баща ви ще убие всички ни само ако чуе подобно нещо. Наистина тези кавалери са благовъзпитани и умни, но какво от това? Те са врагове на нашата вяра и вие трябва да мислите за тях само с погнуса.
В желанията на жената, особено когато наближи възрастта да се задоми, има някаква възхитителна дързост и непреклонност пред опасностите и забраните. Принцесите наобиколили своята стара дуеня, увещавали я, молели и заявявали, че ако им откаже, ще съкруши сърцата им.
Какво можела да направи Кадига? Наистина тя била най-мъдрата стара жена в целия свят и една от най-верните поданички на краля, но трябвало ли спокойно да наблюдава как се разкъсват сърцата на три красиви принцеси само заради някакво дрънкане на китара? Освен това, макар че дълго живяла сред маврите и се покръстила, подражавайки на господарката си, както подобава на всяка вярна прислужница — все пак по рождение била испанка и в сърцето й се таели християнски чувства. И затова се замислила как да удовлетвори желанието на принцесите.
За пленените християни, затворени в Алените кули, отговарял един широкоплещест renegado2 с големи бакенбарди на име Хюсеин Баба, за когото казвали, че е много алчен. Тя отишла при него и както били насаме, пъхнала в ръката му голяма жълтица.