И кръвта се дръпна от лицето й.
Познаваше го. Превръзката на окото я нямаше, но катраненочерната му коса си беше същата, а скъпарските дрехи и суетното изражение не можеха да се сбъркат. Граф Николас д’Арси, бившият годеник на Скарлет.
Тя сви юмруци, ноктите й се забиха до болка в дланите. Беше го виждала само веднъж, когато се бяха запознали, но по време на Каравала го бе наблюдавала тайно. Видяла го бе да преследва сестра й, чула бе, че я е хванал и че е бил готов на ужасни неща, за да я задържи. Скарлет бе успяла да избяга, но Тела с радост би удушила или отровила графа, би обезобразила до неузнаваемост хубавото му лице, ако Легендата не я беше предупредил в едно от писмата си, че ще извади сестра й от играта, ако Тела се отклони от ролята си и се намеси по какъвто и да било начин в събитията.
Затова Тела бе принудена да си кротува.
Само че играта беше свършила и вече нищо не ограничаваше действията й.
Деляха ги няколко магазинчета, а графът бе твърде зает да се любува на отражението си в една витрина. Още не я бе забелязал и здравият разум диктуваше тя да се шмугне в някоя пресечка и да се скрие от него. Така Д’Арси нямаше да разбере, че още е жива.
Но Тела наистина смяташе, че графът няма да я познае, дори да го зашлеви през лицето. Той заслужаваше много повече от плесница за онова, което бе сторил на сестра й в играта, но Тела все така нямаше шишенце с отрова в джобовете си.
Тръгна тихичко към него. Добре де, може да добави и един добре прицелен ритник, а после да…
Ръка затисна устата й, друга я стегна през кръста. Тела започна да рита, но това не попречи на нападателя да я завлече на заден ход в една тясна като шепот пресечка.
— Уснимее!
Тела залитна напред, когато ръцете я пуснаха неочаквано.
— Спокойно. — Гласът беше нисък, мелодичен. — Нищо няма да ти направя, но не бягай.
Тела се завъртя на пета.
Тъмната коса на Джулиан още беше рошава от милувките на Скарлет, ала топлият течен кехлибар в очите му беше изчезнал. Сега, когато не зяпаше влюбено сестра й, очите му бяха присвити и сурови.
— Джулиан? Какви ги вършиш, по дяволите?
— Опитвам се да те спра, преди да си направила грешка, за която ще съжаляваш — обясни той и погледна към улицата и към омразния граф Николас д’Арси.
— Нищо подобно — заяви Тела. — Въпросната грешка със сигурност ще се отрази отлично на чувствата ми. Чудно ми е защо ти не гориш от желание да му разкървавиш носа след онова, което графът позволи на баща ми да ти стори. — Кимна към назъбения белег на лицето му, от брадичката до ъгъла на окото. Актьорите на Каравала се съживяваха, ако умрат по време на играта, но белезите им оставаха, а Тела знаеше, че годеникът на Скарлет е стоял бездейно, докато баща им е обезобразявал лицето на Джулиан.
— О, повярвай ми — изръмжа през стиснати зъби Джулиан, — неведнъж ми е идвало да разкървавя носа на Армандо, но…
— Армандо? — прекъсна го Тела. Не графът. Не Николас. Не Д’Арси, нито „онова гадно копеленце граф Николас д’Арси“… Не, Джулиан го беше нарекъл Армандо. — Защо го нарече Армандо?
— Като ти гледам изражението, вече и сама си се досетила. Армандо никога не е бил сгоден за сестра ти. Работи за Легендата точно като мен.
Тела се олюля на босите си стъпала, в главата й нахлу познатият припев на Каравала: „Помнете, че това е само игра. Нашата цел е да ви вземем ума, но дали ще го изгубите напълно, зависи от вас“.
Копеле гадно.
Смятала бе, че е неподатлива на манипулациите на Легендата — та нали си бяха писали писма, докато той планираше играта. Но явно е грешала. Беше я измамил, точно както беше измамил и останалите. Не й беше хрумнало дори, че актьор играе ролята на сестриния й годеник.
Легендата наистина заслужаваше името, което сам си беше дал. Сега Тела започваше да се пита дали игрите му изобщо свършват, или неговият свят е безкраен лабиринт от фантазии и реалност, паяжина, от която никой не може да избяга.
Джулиан потърка с ръка тила си. Не приличаше на човек, които иска да се извини. Беше по-скоро нервен.
— Сестра ми не знае, нали? — попита Тела.
— Не знае — призна Джулиан. — И бих искал да си остане така, поне на първо време.
— Молиш ме да я излъжа?
— Няма да ти е за пръв път.
Тела настръхна.
— Лъгала съм я за нейно добро.
— Това също е за нейно добро. — Джулиан скръсти ръце и се облегна на стената.
В този момент Тела не беше сигурна дали изобщо го харесва. Последните му думи я бяха засегнали дълбоко. Да се позовеш на нечие добруване почти винаги е начин да оправдаеш нещо лошо. Но понеже тя го беше казала първа, сега не можеше да смъмри Джулиан, макар че много й се искаше.