— Това нищо не променя. — Изражението му толкова се изостри, че острие на кинжал би изглеждало меко в сравнение с лицето му.
Но Тела вече бе свикнала с безмилостните му погледи. Те, също като отровните му устни, не можеха да я наранят.
— Напротив — заяви тя. — Това променя всичко.
— Не и за майка ти. — Джакс притисна с тока на ботуша си ябълката, докато плодът не се размаза в локвичка сок на земята. — Без мен не можеш да я освободиш.
— А може би вече не държа да я освобождавам. — Тела го каза сериозно, но думите загорчаха в устата й. Не беше докрай лъжа, но не беше и истина.
Джакс, изглежда, долови колебанието й. Тръгна бавно към нея с разширяваща се усмивка.
— Наричаш мен чудовище, но дори по моите стандарти това е жестоко, Донатела.
Усмивката му изчезна и за миг тя зърна кухия ужас зад самодоволната му физиономия. Помнеше същото изражение от първия път, когато Джакс беше споменал какво е да си затворен в карта.
— Освен ако не си напълно сигурна, че не искаш повече да видиш майка си, ще се наложи да ми помогнеш. Легендата се страхува, че орисиите ще се освободят и ще откраднат силата му, макар самият той да иска нашата сила повече от всичко. Ако някога сложи ръка върху тестето на съдбата, което ни държи в затвор, ще ни унищожи, нас, както и майка ти. Единственият начин да я спасиш е да спечелиш играта и да ми помогнеш да я освободя. Освен ако не си достатъчно глупава да заемеш мястото й, а предвид думите ти отпреди малко, едва ли си склонна на такава саможертва.
Джакс я перна леко с пръст по брадичката и си тръгна, сякаш разговорът им не беше променил абсолютно нищо.
Когато се върна в двореца малко след зазоряване. Тела завари златната кула преобразена за Навечерието. Перилата бяха увити в разбухнат лъскав плат, който напомняше воала от сълзи на Невенчаната невеста. А за ужас на Тела, всички слугини бяха нарисували червени шевове през устните си като Придворните дами на Немъртвата кралица.
Същото беше и в сапфиреното крило, където бяха настанили Скарлет. Тела се беше отбила там, преди да отиде в кулата, с надежда да разбере защо сестра й е била с Джакс. Само че Скарлет не й беше отворила.
Сигурно би могла да тропа още на вратата й или да изчака повече, но тялото й копнееше за сън, а и може би Джакс казваше истината. Може би Скарлет го е потърсила, за да говори с него за Тела, да го предупреди да не я наранява. Скарлет определено би направила нещо такова.
По пътя към апартамента си в кулата се бе разминала с още слугини със зашити устни. По всичко личеше, че прислугата се е трудила от ранни зори. Предната вечер вратите си бяха съвсем обикновени, но сега над всички тях висяха различни маски, стара традиция в чест на орисиите, за да изпратят те благословии, а не проклятия.
Над вратата на Тела висеше перлената клетка на Девичата смърт. Знаеше, че това е просто традиция за празника, но въпреки това го прие като предупреждение, поредното напомняне какво може да загуби, ако откаже да завърши и спечели играта. Животът й вече не зависеше от победата в Каравала, но можеше ли наистина да остави майка си заключена в карта?
Искаше й се да я мрази. Помнеше колко добре се беше почувствала, докато крещеше към небесата, че не й пука дали майка й ще изгние в хартиения си затвор. Ала дълбоко в себе си искаше да я освободи, дори повече отпреди. Да й докаже, че не е просто безполезно украшение, което да дадеш с лека ръка, че е безстрашна, умна и достойна за обич.
Прокълнатият пръстен тежеше на ръката й. Може би Данте щеше да открие прословутата си задна вратичка, начин да заобиколи проклятието. Ако не, Тела знаеше, че не би могла да се обрече на робство, да се предаде на звездите, за да спаси жена, която не я е обичала и едва ли ще я обикне някога.
А ако Данте измислеше начин Тела да използва пръстена и да влезе в трезора под Храма на звездите, без да плати за това със свободата си?
И ако Данте наистина беше Легендата, можеше ли Тела да се обърне срещу него и да го предаде на Джакс, след като знаеше какво е намислил Принцът на сърцата?
Всичко бе толкова объркано.
Каза си, че ако Данте е Легендата, значи не я обича наистина. Но пък може би не беше предложил да я изцели по-рано през нощта, защото е знаел, че вече не е прокълната. Може би е вярвал, че я е спасил по-рано, когато й бе дал от кръвта си след случката при Идиличния замък. Но тогава Тела не би прокървила отново, нали?
Искаше й се да мисли най-доброто за Данте, но дали той я обичаше, или не, беше без значение в момента. Ако Данте беше Легендата, щеше да унищожи орисиите без колебание.