Дрехата беше с гол гръб, прикрит от къса прозирна пелерина с цвета на разтопено сребро. Слугинята й помогна да облече роклята, после прикачи пелерината към тънките, обшити с мъниста презрамки на раменете. Корсажът бе от опушено синя материя, фина и прозирна като звезден прах, която би била крайно неприлична, ако не бяха потопените в сребро листа, пришити в областта на гърдите и надолу към талията, сякаш обрулени от ветровете на вълшебна буря. Широката пола беше в среднощно синьо и цвета на течен метал, комбинация, която улавяше светлината по различен начин при всяко движение на Тела и нашепваше, че всеки по-бърз пирует би я направил невидима в реалния свят.
— Прекрасна е — възкликна момичето. — А сега да сложим… — Думите пресекнаха изведнъж, когато се наведе да извади от кутията короната със свещите и мрачния черен воал. — Ще се предрешите като Изгубения наследник? Сигурна ли сте, че е разумно?
— Сигурна съм, че не е твоя работа — сряза я Тела и грабна короната от ръцете на момичето.
— Само се опитвах да помогна. — Младата слугиня бързо приклекна в реверанс. — Простете, но съм чувала, че годеникът ви е избухлив, и реших, че ще е добре да ви предупредя, предвид случилото се.
Тела се опита да потисне любопитството си. Последният й разговор с нахална слугиня не беше довел до нищо добро, но това момиче звучеше искрено притеснено, а и гласът му сякаш й беше познат — от онази първа нощ в двореца, когато неволно бе дочула две слугини да си говорят в банята на апартамента й. Зайчето, което бе изразило съчувствие към новата годеница на престолонаследника.
— Защо, какво се е случило? — попита Тела.
— Не сте ли чули? Целият дворец говори за това. Казват, че истинският Изгубен наследник, изчезналото дете на Елантин, се е върнал. Няма официално потвърждение, разбира се. — Слугинята сниши глас: — Императрицата се е почувствала много зле.
— Какво й е? — попита Тела.
— Подробности не знам, но по всичко личи, че е сериозно болна.
— Сигурно е просто част от Каравала — заключи Тела. Ако императрицата наистина имаше изгубено дете, Тела дълбоко се съмняваше, че това дете ще се появи просто така, и то точно по време на играта.
Но ако императрицата наистина беше болна? Тази мисъл я разтревожи повече от очакваното. В писмото си Елантин говореше за майка й сякаш я е познавала лично. Нарекла я беше „съкровище“ и Тела би искала да разбере защо, а това нямаше как да стане, ако нещо лошо сполетеше императрицата.
— Благодаря ти за помощта — каза Тела на слугинята. — Можеш да си вървиш.
Облечена беше, оставаше само да си сложи короната.
Само че кръгът от восъчни свещи се оказа много тежък, а през плътния воал не се виждаше нищо.
Тела подръпна воала. Проклетото нещо не поддаде.
Дръпна по-силно.
Воалът се откъсна, но заедно с него паднаха и черните свещи. Натрошиха се на ситни восъчни парчета и от короната остана само диадема с пет заострени накрайника, увенчани с черни опали.
Приличаше на Счупената корона, но без да е счупена. Същата корона, която Тела беше изтеглила, когато Армандо й гледаше на карти.
Счупената корона вещаеше невъзможен избор между две еднакво трудни пътеки. Тела знаеше, че диадемата в ръцете и не е същата корона. Че онази е заключена в тесте карти, а тази дори не е счупена. Но пръстите й изтръпваха неприятно всеки път, когато я докоснеше.
Прииска й се да я върне в кутията. Не й допадаше мисълта да я сложи на главата си. Но пък нямаше да се уплаши от някаква си корона и мислите, които тя й навяваше.
Сложи я на главата си и се погледна в огледалото. Сега, без свещите, короната не беше толкова тежка, но щом докосна къдриците й, нещо се случи, някакво пробуждане, първа стъпка към невъзможен избор, който Тела не е готова да направи.
Опита се да не обръща внимание на усещането. Само защото бе решила да говори с императрицата за майка си, още не значеше, че ще пожертва свободата си, за да спечели играта и да спаси Палома. Ала въпреки това прибра злополучната монета на Джакс в джобчето на роклята си, заедно с Оракула и картата, която държеше майка й в затвор.
Навечерието на Елантинин ден, последната нощ на Каравала
37
Тази нощ звездите грееха особено ярко и къпеха целия град във великолепното си сияние. Легендата ги беше подредил във формата на гигантски пясъчен часовник, който светеше в пустинно златно и изгарящо червено, алени звезди се приплъзваха като песъчинки и без съмнение отброяваха времето до края на Каравала.