Пясъчният часовник висеше над двореца, където щеше да се състои последната нощ от играта. Тела го беше зърнала през прозореца на стаята си. Остъкленият двор отдолу, който изпълваше пространството между златната кула и другите крила на двореца, започваше да се пълни с хора, маскирани като прокълнатите орисии.
За щастие, участниците не се допускаха в кулата. Древното здание тънеше в зловеща тишина. Тела чуваше само собствените си стъпки по паянтовото дървено стълбище. Етажите към върха на кулата сякаш нямаха край.
По време на вечерята Елантин беше споменала, че ще гледа празничните фойерверки от най-горния етаж. Дори беше казала на Джакс, че се надява Тела да им прави компания. Не беше точно покана, а и Джакс не го беше споменал повече, но Тела се надяваше, че императрицата е говорела сериозно. Стражи я спряха на върха. Поне десетина, с дрънчащи ризници. Краката й горяха от дългото изкачване, но Тела изправи гръб и каза надменно:
— Сгодена съм за престолонаследника, а Нейно величество ме покани да гледам фойерверките с нея. — После размаха писмото от Елантин, така че да се види кралският печат, все едно е покана. Свърши работа.
Пазачите отстъпиха да й сторят път все едно са очаквали появата й. Или поканата на императрицата е била съвсем реална, или Елантин се е надявала, че писмото й ще доведе Тела тук. Тела беше отхвърлила диктата на орисиите над бъдещето си, но нещо в срещата с Елантин й се струваше неизбежно.
Върхът на кулата беше значително по-тесен от основата й, състоеше се само от една стая, при това не особено голяма, макар че по-късно Тела щеше да си я спомня като безкрайна. Стените и таванът бяха стъклени, обсерватория, създадена за наблюдение, мечти и копнежи. Пясъчният часовник на Легендата беше толкова близо, че се чуваше как звездите в него падат, съскат и искрят в опасна мелодия.
Помещението беше обзаведено със семпла елегантност. В средата му растеше пепелявобяло дърво, обсипано със сребърни листа, които сякаш щяха да се отронят всеки миг. Наоколо му бяха подредени в кръг меки канапета, сребърни и бели като дървото, обърнати с лице към прозрачното стъкло. Единственото цветно петно в стаята беше вазата с бели рози до Елантин.
Императрицата седеше на стол толкова близо до стъклото, че почти го докосваше. Не беше с маскараден костюм, макар да изглеждаше някак призрачна, и то не само заради бялата рокля, която беше облякла.
Само преди две нощи императрица Елантин кипеше от енергия, усмивки и прегръдки. Дали пък не беше изчерпила запасите си от жизненост, запита се Тела. Сега седеше отпусната на стола си с болнав, восъчен цвят на лицето.
Дори гласът й прозвуча трескаво:
— Изкачила си се чак дотук, скъпа, така че защо не зададеш въпроса, който пари на езика ти?
— Какво е станало с вас? — избълва Тела.
Елантин вдигна глава. Тъмните й очи бяха по-големи, отколкото ги помнеше Тела, или пък лицето й се беше смалило. Сякаш за два дни императрицата беше остаряла с две десетилетия. Тела можеше да се закълне, че жената остарява буквално пред очите й. Нови бръчки се вдълбаваха в бледите й страни.
— Нарича се умиране, скъпа моя. Защо според теб държах да отпразнувам толкова бляскаво седемдесет и петия си рожден ден?
— Но… но онази нощ изглеждахте толкова добре.
— Тоник от Легендата. — Елантин спря поглед на белите рози върху масичката до себе си. — Той ми помагаше да скрия от Джакс влошеното си здраве.
— Значи се познавате с Легендата?
Набръчкана усмивка раздвижи лицето на императрицата.
— След безценната му помощ, дори да знаех кой е Легендата, не бих издала тайната му. А и не мисля, че си се изкатерила дотук, за да ме питаш за него.
Елантин сведе поглед към писмото в ръката на Тела.
Тела определено искаше да я попита за Легендата. Този човек май беше едновременно навсякъде и никъде.
Но макар да умираше, Елантин заговори толкова остро, че пресече всичките й аргументи в зародиш.
— Рай Изгубената е твоя майка, нали?
— Аз я познавах като Палома — призна Тела, — макар че баща ми винаги се ядосваше, ако я нарека така вместо „мамо“.
Елантин цъкна с език.
— Рай имаше ужасен вкус за мъжете.
Тела би се съгласила, но не искаше да говорят повече за баща й.
— Вие откъде сте я познавали? — попита тя и седна. Все още не бе усвоила добре етикета и не знаеше как е редно да се държи в присъствието на императрицата, но й се струваше нередно да гледа отвисоко жената, която управляваше цялата Меридианна империя.