Елантин си пое дълбоко дъх и потрепери като от изтощение.
— Видях я за последно, когато открадна тестето на съдбата, за което споменах онази вечер. Предупредих я, че тези карти носят само неприятности, но е трябвало да избера друга дума. Например нещастие или агония. Рай отвърна, че обичала неприятностите. Но според мен обичаше най-вече живота. — Елантин погледна през стъкления купол към звездите на Легендата, които все така грееха над играта в ниското. — Рай имаше велико бъдеще пред себе си и не биваше да свършва като плакат за издирван престъпник. Беше умна и интелигентна, лесно се разсмиваше и лесно се влюбваше. Опитваше се да крие от хората колко дълбоки са чувствата й. „Престъпниците не се влюбват“, така ми каза веднъж. Мисля, че се страхуваше от любовта, защото, когато обичаше, обичаше също толкова трескаво и ожесточено, както живееше.
От казаното сигурно би трябвало да й олекне, помисли си Тела, но само я заболя още повече да научи, че майка й е била способна на толкова силни чувства, а не е обичала собствената си дъщеря.
Би трябвало да си тръгне, да не се измъчва повече. Но императрицата явно бе познавала майка й отблизо, щом само с няколко изречения й бе казала много повече от Айко с нейната тирада. Беше чувала, че императрицата е била луда глава на младини, но младостта й не беше съвпаднала с младостта на Рай.
— Как се запознахте? — попита я Тела.
Императрицата бавно извърна глава да я погледне.
— За това ще трябва да попиташ Рай.
— Това едва ли ще се случи. — Тела стана от мястото си. — Повече няма да я търся.
— Жалко — прехапа устна Елантин. — Не мислех, че се отказваш толкова лесно.
— Тя първа се е отказала от мен.
— Нещо не ми се вярва. — Гласът на Елантин се смекчи. Не от умора, защото никаква слабост нямаше в него. — Онази Рай, която аз познавах, никога не се отказваше. И ако наистина си нейна дъщеря, значи няма начин да се е отказала от теб. Всъщност, ако ти е била майка, значи те е обичала силно.
Тела се изсмя.
— Ще се престоря, че това не съм го чула — каза Елантин. — Сигурно има закон, който забранява да се присмиваш на императрицата в лицето й. Но подозирам, че простъпката ти е свързана с майка ти, а не с мен. Знам, че и собственото ми дете негодува срещу мен така, както ти негодуваш срещу своята майка. Аз също се провалих в тази си роля. Допуснах грешки, които ме принудиха да се разделя с детето си за много дълго време. Но това не означава, че не го обичам. Вярвах, че постъпвам правилно, но взетите решения само ни разделиха.
— Пък аз чух, че изчезналото ви дете се я появило.
— Все забравям колко бързо се разнасят клюките в двореца. — Елантин се усмихна, но очите й станаха някак още по тъжни. Сбръчканите й устни се извиха нагоре, но ъгълчетата на очите й се смъкнаха надолу. Това изражение не беше на майка, която току-що се е събрала с детето си.
Ала императрицата не отрече слуховете. Тела се запита дали тази внезапно появила се персона е истинското дете на Елантин, или просто начин да се отстрани Джакс от престола сега, когато императрицата умираше.
— През по-голямата част от живота си поставях Меридианната империя над всичко, дори над детето си. Сега съжалявам за много от онези решения, но е твърде късно да променя стореното. Сигурно точно затова се сетих за теб сутринта. — Тъгата в очите й се сгъсти. — Не знам какво е станало с майка ти, след като си е тръгнала, но се надявам да я намериш, Донатела. Не бъди като мен, не се задоволявай с компромиса на привидния край, щом можеш да имаш истинския.
— Дори не знам дали разбирам какво означава това — промърмори Тела.
— Означава, че повечето хора се отказват в най-трудния момент, тогава, когато ситуацията изглежда безнадеждна. А точно тогава надеждата е най-необходима.
Елантин се усмихна и част от тъгата в очите й се разсея. Гледаше към ръката на Тела.
— Виж. Май дори майчиният ти пръстен е съгласен с мен.
Тела отскочи инстинктивно назад. Опалът на пръста й пулсираше. Цветовете в ядрото на камъка се движеха. Златната нишка в центъра избухна като пламък, погълна виолетовото и черешовото и скоро целият камък грееше като кехлибарен пожар.
Кулата се разтресе под краката й. Трая само секунда, но в този миг дори звездите отвън сякаш примигнаха. Пръстенът беше хубав по начало, но сега изглеждаше буквално неземен и грееше толкова силно, че осветяваше цялата й ръка.
„Какво е направил Данте?“
Нажежена до бяло паника се изля във вените й. Явно е намерил задната вратичка, начина да заобиколи проклятието на пръстена. Защо е трябвало да го прави за нея? Казал й бе да не се притеснява, че не бил готов на чак такава саможертва, но със сигурност беше платил висока цена, за да премахне проклятието.