Тела замръзна.
„Ако спечелиш Каравала, първото лице, което видиш, ще е на Легендата“
Не. Не. Не.
Тя побърза да стисне очи, преди да го е видяла. Може би ако не ги отвореше, той щеше да си тръгне, тя щеше да види друго лице и Данте нямаше да е Легендата.
Чуваше го как се приближава. Тежки и нетърпеливи стъпки изкачваха стъпалата.
— Нали щяхме да се срещнем след полунощ? — извика тя.
— Имах чувството, че ще подраниш. — Гласът му прозвуча от по-близо.
— Не трябваше да идваш.
— Тела, погледни ме. — Още една крачка. А после Тела усети наситената топлина, която сякаш винаги го съпътстваше. Тя заля раменете и гърдите й, сякаш Данте бе застанал точно пред нея. — Не мога да говоря с теб така.
Тела стискаше решително очи. Не трябваше да става така. Подозирала бе, че Данте е Легендата, но подозренията й не биваше да се оправдаят.
— Не искам да говоря с теб — каза тя. — Искам да говоря с Легендата.
— Тогава отвори очи и говори с мен.
Коленете й се подгънаха.
Той я подхвана, преди да е паднала, а познатият й свят се пръсна на малки парченца.
Данте беше Легендата.
Легендата беше Данте.
И той още я държеше. Едната му ръка се отдели от кръста й, бръсна леко бузата й, после повдигна лицето й към своето. Дъхът му я опари.
— Тела, кажи нещо.
Тя отвори уста да отвърне, но Данте беше толкова близо до нея, че усещаше единствено допира на устните му до своите. Бяха меки, а после се разтвориха леко, преди да се притиснат жадно към устата й.
Дори не се опита да го отблъсне.
Целуваха се сякаш светът свършваше, жадно, сякаш небесата се продънваха и земята се разцепваше, сякаш наоколо им бушуваше война и единствено тяхната целувка имаше силата да я спре. Докато се целуваха, съществуваха само те двамата.
Тела не искаше никога да отваря очи. Отвореше ли ги, светът щеше да се промени. Данте щеше да изчезне и да остане само Легендата.
А беше така ужасно нечестно. Едва беше решила, че наистина иска Данте за себе си, ала дори той да останеше с нея тази нощ, Тела знаеше, че никога не би могла да има Легендата. Той беше като миг във времето; можеш да го изпиташ, но не и да го задържиш.
Устните му се притиснаха още по-силно към нейните, едната му ръка се заплете в косата й, другата се спусна към хълбоците й и я притегли безмилостно, сякаш и той не желаеше целувката да свърши.
Ала трябваше да свърши. Нямаше значение, че така прекрасно отклонява вниманието й от истината. Колкото по-дълго продължеше, толкова по-голяма опасност грозеше Тела.
Тя се отпусна в прегръдката му за един великолепен миг, вкуси за последно устните му. А после се насили да спре. Не спреше ли сега, никога нямаше да направи необходимото.
Отвори неохотно очи.
Искаше й се Данте да изглежда различно. Искаше й се погледът му да е студен и далечен. Искаше й се да я гледа така, сякаш той е бил предначертаният победител в играта. Искаше й се устните му да се извият в жестока усмивка, да грабне от ръката й тестето на съдбата. Но той дори не погледна към картите. Гледаше само нея. Едната му ръка още беше на кръста й. Беше гореща въпреки студената нощ.
— Ти спечели играта — каза той. Вдигна другата си ръка, сякаш да докосне лицето й.
Тела зърна черната роза, татуирана на кожата му. Образ, който отдавна е трябвало да й подскаже истинската му самоличност. А после ръката му се завъртя и Тела зърна вътрешната страна на китката му, точно под белега, който Данте си беше спечелил по време на последния Каравал.
Тя сграбчи с бързо движение ръката му. Той примижа, но не се възпротиви, когато тя вдигна маншета на ръкава му.
Тела вдиша така рязко, че гърлото я заболя.
— За бога.
От вътрешната страна на китката, върху една от прекрасните му татуировки беше жигосана звезда, съвсем същата като онази върху лицето на Терон.
Каза си, че го е направил заради картите, а не заради нея. Заради магията на орисиите, напомни си Тела. Но въпреки това беше странно, че е позволил да го дамгосат така, за постоянно.
— Какво им обеща? — попита Тела.
— Няма значение. Направих го за теб и бих го направил отново. — Данте завъртя ръката си и хвана нейната. Все още не беше погледнал към картите. Тъмните му очи не се отделяха от нея, сякаш тя беше наградата му.
И, проклета да е, Тела му повярва.
Всичко беше толкова сбъркано.
Ако наистина беше Легендата, не би трябвало да се интересува от нея. Не би трябвало да я гледа, сякаш току-що е разтърсила света му с целувка. Би трябвало да й се изсмее, задето е била достатъчно глупава да се влюби в него. Не би трябвало да се навежда към нея, сякаш и той се е влюбил. Би трябвало да изтръгне картите от ръката й и да я зареже на огрените от луната стъпала. Би трябвало да й разбие сърцето.