А не тя да разбие неговото.
Сърцето й най-после спря да препуска. Не можеше да го направи. Беше му отнела достатъчно. Джакс трябваше да намери друг източник на сила, за да освободи майка й и орисиите.
— Трябва да си тръгнеш. Веднага. — Тела издърпа ръката си. — Точно преди да се появиш, използвах злополучната монета на Джакс. Сигурно ще пристигне всеки миг, а щом дойде, ще открадне силите ти и ще освободи орисиите.
Данте най-после сведе очи към картите в ръката й. Тела все още не беше готова да мисли за него като за Легендата. Легендите би трябвало да са по-хубави от истината. Идеализирани мечти и кристални надежди, твърде съвършени, за да съществуват реално. И сигурно би го описала точно по този начин в момента, ако не беше дълбокото разочарование, прекосило лицето му.
— Искаш да дадеш картите на Джакс?
— Съжалявам — пророни Тела. Стисна по-силно тестето, но Данте не посегна да го вземе, макар да стисна зъби и кокалчетата му да побеляха, сякаш тази сдържаност му костваше сериозни усилия.
— Заради майка ти, нали? — попита той.
— Мислех, че мога да се откажа от нея, но тя ми е майка. Имам много въпроси към нея и въпреки стореното все още я обичам. — Гласът й се пречупи. — Не мога да ти позволя да я унищожиш заедно с орисиите.
Изражението му се разцепи като двулика маска от съжаление и решителност.
— Ако можех да освободя майка ти, щях да го направя. Но единственият начин да освободиш някого от карта, без да развалиш заклинанието, е да заемеш неговото място.
— Не те моля да я освободиш — каза Тела. — Моля те да си тръгнеш, преди Джакс да е дошъл. — Блъсна го в гърдите, но Данте не помръдна. Не отстъпи и на педя. Обзе я паника и тя го блъсна отново. Но той нито се възпротиви, нито си тръгна. Не се страхуваше. Изпълваше го нещо много по-лошо от страх. Надежда, че тя ще избере него. Не си тръгваше и не посягаше към картите, защото искаше тя да му ги даде доброволно.
Или си мислеше, че ако изчака Джакс, ще го победи в битка. Така или иначе, Тела щеше да изгуби или майка си, или Данте.
Освен ако не спаси и двамата.
Отначало мисълта беше крехка, но както често се случва с подобни хрумвания, бързо укрепна. През цялото време беше вярвала, че единствено Джакс може да освободи майка й. Ала Тела би могла да заеме мястото й в картата. Каспар беше показал как се прави в пиесата. Просто трябваше да напише името си с кръв върху картата. Във вените й още течеше кръвта, с която Данте и Джулиан я бяха изцелили. Ако собствената й кръв на простосмъртна не беше достатъчна, другата кръв би трябвало да свърши работа.
Досега този вариант не й се беше струвал възможен. Мисълта да попадне в капан винаги я беше ужасявала. Но може би Любовта беше създание от друг свят като Смъртта. И откакто се беше отворила за Любовта, тя щеше да я преследва неотклонно, а и изглеждаше много по-могъща от Смъртта.
В миналото Тела бе подценявала любовта. Смятала бе, че романтичната любов е просто по-силна форма на физическото желание… но настоящият момент нямаше нищо общо със страстта. Изтъкан беше от непреодолимо желание да спаси майка си и Данте, по-силно от импулса да спаси себе си. И я правеше безстрашна по един съвсем нов начин.
Тела сряза върха на пръста си с пръстена на майка си.
— Тела, какво правиш? — попита Данте.
— Можеш да вземеш картите, но ми обещай да си тръгнеш, преди Джакс да е пристигнал. — Притисна кървящия си пръст към картата, която държеше майка й в капан.
— Тела — повтори Данте. — Какво правиш?
— Каквото би направила всяка героиня.
— Не! — изрева Данте веднага щом осъзна какво е имала предвид. — Тела, не го прави. Майка ти не би искала това от теб.
Посегна към картата, но беше късно. Името на Тела вече беше изписано отгоре й с кръв.
— Свършено е вече — промълви тя.
Направи опит да се усмихне. Най-после беше истинска героиня. И беше платила за това с всичко.
Устните й се разтрепериха, горещи сълзи изпълниха очите й.
— Тела — изрече дрезгаво Данте, сякаш и той беше на ръба на сълзите. — Знам, че няма да ми повярваш, но нито за миг не съм искал да стане така. Когато подготвях играта, знаех, че майка ти е скрила картите, но не и че е заключена в една от тях. — Обхвана с длани лицето й. Но колкото сълзи изтриваше с палци, двойно повече преливаха от очите й. — Толкова съжалявам. Оказах се недостоен за теб.