— Не се тревожи. Майка ти е добре — каза Легендата. Гласът му беше напрегнат и тревожен, сякаш зад всяка изречена дума имаше друга, която не събираше смелост да изрече. — Предполагам, че е там, където е била, когато се е превърнала в карта, иначе щеше да е тук с нас.
— Не разбирам — прошепна Тела.
Ръцете на гърба й застинаха.
— Знам, че беше готова да се жертваш за нея, но аз не бях готов да жертвам теб.
Той отдръпна едната си ръка от гърба й и лъч лунна светлина огря дланта му, срязана през средата.
— Развалих проклятието на картите.
— Но… — започна Тела, а после млъкна, защото не знаеше срещу кое да възрази по-напред. Готова бе да пожертва всичко, да се превърне в карта, за да спаси него и майка си, да спре орисиите, преди да са завладели отново империята. Ала едно егоистично гласче в главата й си отдъхваше с огромно облекчение. Може би един ден историята й щеше да се сдобие с щастлив истински край.
Готова бе да седне на стълбите и да се разплаче от облекчение и невяра. Легендата е можел да унищожи картите и да придобие силата на всички орисии. Да получи всичко, което е искал. Ако беше унищожил орисиите, магията му нямаше да е ограничена само до Каравала. Щеше да има способността на Оракула да вижда бъдещето, късмета на Късметлийката, силата на Убиеца да пътува през пространството и времето, мъдростта на Затворничката, умението на Убития крал да избягва смъртта, не само по време на играта, а винаги. Вместо това беше избрал да спаси Тела.
— Не мога да повярвам, че си го направил за мен. — Вдигна поглед от срязаната длан към красивото лице на Легендата. — Това май означава, че все пак си добрият герой.
При последната дума изражението му потъмня, сякаш предпочиташе да не го наричат „герой“. Но на Тела не й пукаше. Той беше нейният герой.
Все още се движеше трудно, но успя да вдигне ръка към тила на Легендата миг преди първите фойерверки да разцъфнат в небето. Чу ги да свистят и припукват, докато придърпваше лицето му към своето. В първия миг устните му не реагираха. Обзе я паника, уплаши се, че Легендата вече съжалява за стореното. Понечи да се отдръпне, когато той я целуна лекичко по ъгъла на устата.
Може би се бе страхувал да не я нарани.
Целуна я отново, все така нежно до невъзможност. Ръцете му едва докосваха гърба й, а устните му се спуснаха бавно към шията й. Така леко, че беше почти болезнено. Като деликатен звук на музика, като далечен океански прибой… твърде далечен. Тела искаше да заличи разстоянието. Би трябвало да се усеща като начало, но незнайно защо го усещаше като край. Сякаш всеки едва доловим допир на устните му беше едно неизречено „сбогом“.
Още фойерверки избухнаха над тях, златни, виолетови и по-ярки отпреди.
Тя го притегли още малко към себе си в опит да задържи него и мига, но Легендата вече се отдръпваше.
— Какво има? — попита тя.
— Трябва да вървя. — Погледът му се затвори, устните му се стиснаха в черта, после той се отдели напълно от нея. Помогна й да седне на стъпалата и я заряза там. — Сбогом, Тела.
Бездна зейна в стомаха й. Ако стоеше права, коленете й щяха със сигурност да се подгънат.
Той си тръгваше. Оставяше я.
— Чакай… къде отиваш?
Той продължи надолу по стълбите.
За миг Тела се изплаши, че няма да се обърне. Но той се обърна и толкова по-зле. Очите му, така горещи и пълни с чувства преди, сега не блестяха. Бяха празни, черни и все по-студени с всеки удар на сърцето в унисон с угасващите фойерверки.
— Имам работа другаде. И без значение как ти изглежда, аз не съм добрият герой в твоята история.
Нещо се скърши в Тела. Сигурно беше сърцето й. Той се отдалечаваше от нея с отмерена крачка, след като беше освободил орисиите и беше обрекъл цял един свят на гнета им заради нея.
42
Стъпалата под Тела бяха студени, но не и наполовина колкото безсърдечния млад мъж, която я беше зарязал тук. И преди я бяха зарязвали момчета, но никога не я беше боляло толкова. Искаше да стане и да си тръгне с високо вдигната глава, сякаш той не значеше нищо за нея, точно както тя не значеше нищо за него. Но краката й все така бяха като от хартия, слаби, тънки и жалки.
Дълбока въздишка стигна до слуха й през пукота на фойерверките. Джакс се качваше бавно по стълбите и клатеше глава. Имаше вид на човек, който се е наконтил, а после е попаднал в кръчмарско сбиване. Златната бродерия на вталеното му сако беше разнищена. Кремавата риза отдолу беше хубава, ако не броим разпраната дантела по яката и маншетите. Двете най-горни копчета също бяха откъснати.