— Предупредих те, че е лоша идея да се озовеш затворена в карта.
— Откъде знаеш какво е станало? — попита Тела.
— Аз съм орисия. Знам това-онова.
Тела опита да се намести, но тялото й тежеше като олово върху студените каменни стъпала.
— През цялото време ли знаеше, че ще стане така?
— Това беше една от възможностите — отвърна Джакс и направи поредната ленива крачка към нея. И да беше разочарован, че е изпуснал Легендата, не пролича. Нито по гласа му, нито по красивото му лице. Изражението му беше съвсем безразлично, като се изключи малката бръчка между веждите. — Крееш, а не ти отива.
— Не крея. Ядосана съм — поправи го Тела. Точно пред Джакс не би искала да си излее сърцето, но само той й беше подръка, а и сърцето й вече зееше разбито. Думите се изтърколиха от устните й сякаш сами: — Една от причините да вляза в онази карта беше да ти попреча да отнемеш силите му или да го убиеш. А после той ме заряза тук, на стълбите.
— А ти сериозно ли си очаквала нещо друго от Легендата?
Може и да не беше очаквала друго от Легендата, но беше искала повече от Данте. Как беше възможно да се откаже от всичко, за което е мечтал, и после да я зареже? И защо си беше направил труда да отвърне на целувката й? Логично би било да я отблъсне веднага, още щом тя бе потърсила устните му.
— Определено крееш — подхвърли Джакс и изкриви устни с отвращение.
— Престани да ме съдиш. Изглежда ти така, защото не мога да помръдна. Ако можех, нямаше да лежа тук. Щях да съм при майка си.
— Значи знаеш къде е тя? — проточи Джакс.
Тела се намръщи.
— Нямаш ли си друга работа? Не трябва ли да празнуваш с другите орисии, задето Легендата ви освободи?
— Била си в картата само няколко минути, а виж колко слаба се чувстваш. Орисиите са затворени в тях от векове. Вече са на свобода, но ще минат седмици, докато съберат сили да си отворят очите. Същото важи и за майка ти, разбира се. А дори тогава няма да владеят цялата си сила заради Легендата.
— В такъв случай защо не идеш някъде да планираш следващия си заговор? Как да му измъкнеш остатъка от силите ви?
— Кой казва, че не го правя? — Усмивката му бе придружена от трапчинки като онези, които Тела помнеше от първата им среща. И сега й се сториха точно толкова омразни, колкото тогава. Трапчинките трябваше да са сладки и очарователни, но неговите винаги излъчваха заплаха.
Ръцете й краката й още бяха безполезни, но тя успя да го изгледа с омраза.
— Разкарай се.
— Добре. Но ще те взема със себе си. — Джакс я грабна на ръце, които се оказаха доста по-силни от очакваното.
— Какви ги вършиш? — писна Тела.
— Водя те при сестра ти. Не си хаби силите да се бориш.
Де да можеше. Но нямаше сили да се бори, а и се беше уморила от постоянните битки. Желанието й за борба беше умряло на стъпалата пред храма в мига, когато Легендата си тръгна. Сега искаше само нощта да свърши и слънцето да изгрее, така че да погледне към небето, без да вижда кървящите звезди и да си мисли за Легендата. Единствената й истинска победа беше освобождението на майка й, но докато не я видеше с очите си, щеше да живее с чувството за провал.
— Плачеш ли? — попита Джакс.
— Да не си посмял да ми се присмееш.
Ръцете му се напрегнаха. Студен полъх обля Тела като напомняне за времето, преди сърцето му да забие отново.
— Ако плачеш за Легендата, недей. Той не го заслужава. Но ако е заради картите… — Джакс сведе поглед към нея и за един много кратък миг високомерното му безразличие изчезна. — Аз също плаках. Няма да си човек, ако не плачеш.
— Мислех, че ти не си човек.
— Не съм. Но съм бил. За щастие, не трая дълго — добави той, но на Тела й се стори, че долавя намек за съжаление в гласа му.
Вдигна глава да го погледне. Той срещна погледа й и очите му се смекчиха почти все едно го е грижа за нея, сълзи се събраха в ъгълчетата им.
— Защо се държиш толкова мило? — попита Тела.
— Ако мислиш, че съм мил, значи не прекарваш достатъчно време със свестни хора.
— Не, наистина се държиш мило. Прегърнал си ме, споделяш ми лични неща. Да не би вече да ме обичаш?
Отговорът бе презрителен смях.
— Пак ли с тези глупости?
Тела се подсмихна самодоволно.
— Накарах сърцето ти да бие. Това на практика ме превръща в орисия.
— Не — процеди през зъби Джакс, беше сериозен. — Ти все още си обикновен човек и аз не те обичам.
Ръцете му станаха толкова студени, че Тела се уплаши да не я захвърли и да си тръгне също като Легендата. Ала по някаква причина Джакс продължи да я притиска към себе си дори след като я качи в една небесна карета. Кремавите възглавнички бяха обточени с ширит в кралско синьо, в същия цвят като перденцата на овалните прозорци. Тела се запита дали това не е същата карета, в която се бяха срещнали за пръв път, същата, от която беше заплашил да я изрита просто за да види какво ще стане. Полазиха я студени тръпки. Джакс наистина се държеше мило с нея, но не беше добър човек и тя не беше в безопасност с него.