Елантинин ден
43
Този беше най-тихият Елантинин ден, който Меридианната империя помнеше. След седмица на ярки съзвездия и трескава подготовка всички празненства за рождения ден на императрицата бяха отменени заради влошеното й здраве. Гражданите и гостите на Валенда бяха уведомени за болестта й още сутринта и цялата столица тънеше в мрачно настроение. Дори слънцето сякаш бе загубило от блясъка си и се криеше зад облаци. Само едно ъгълче се подаваше и пращаше лъч светлина в стаята, където Донатела Драгна седеше със сестра си Скарлет.
По-малката сестра имаше чувството, че се е озовала в свят, където най-сладките й сънища и най-страшните й кошмари са се сблъскали.
Толкова пъти беше сънувала майка си. Най-често кошмари, в които майка й я изоставя отново. Но понякога сънуваше как се връща при нея. Винаги се случваше по един и същи начин. Тела спи, а после майка й я събужда с нежна целувка по челото. Тела отваря очи, после прегръща майка си и я залива неописуемо щастие.
Винаги беше едно и също — гърлото й се стяга от напиращи сълзи и неудържим смях. Онова особено щастие, така интензивно, че причинява болка. Притиска гърдите, отнема думите. И чувството би трябвало да е още по-силно сега, когато майка й най-после се беше върнала.
Тя лежеше на леглото на Скарлет, спокойна като прокълната принцеса от приказките, с тъмна коса, бледи страни и неестествено червени устни. Тела се опитваше да не отдава голямо значение на твърде наситените цветове на кожата и устните, напомняше си, че години наред майка й е била рисунка върху карта, а не жива жена.
Важното бе, че вече е свободна, и то благодарение на Тела. Това само по себе си би трябвало да я окрилява, да я накара да литне като птичка из стаята, през прозореца и над остъкления двор долу. Само че мисълта за криле я подсещаше за татуираните криле върху един мъжки гръб. А това на свой ред я подсещаше за единствения човек, за когото не би трябвало да мисли. Легендата.
Кръвта във вените й закипя.
Нямаше представа къде е отишъл, след като я беше зарязал на стъпалата пред Храма на звездите. Не искаше дори да се пита къде е отишъл. Не искаше да превърта в мисълта си всяка тяхна среща, всяка дума, която й беше казал, всеки поглед, всяка целувка. От спомените болеше — боляха я очите, дробовете, гърлото, особено от спомена за последния им миг заедно.
Да мисли за него беше проява на слабост. От друга страна, би трябвало да е напълно безчувствена, за да го изхвърли от мислите си след всичко, което бяха преживели заедно. А Тела не искаше да е безчувствена. Но не желаеше и мислите за него да я изпепелят.
Единственият начин да се разсее беше да мисли за майка си, която най-после беше тук и щеше рано или късно да се събуди.
Още не можеше да повярва, че Джакс е удържал на думата си и е върнал Палома. Може би наистина беше влюбен в Тела все пак. Тя определено беше единствената му истинска любов. Макар че да те обича орисия сигурно криеше сериозни рискове. Ала в момента не можеше да се тревожи за орисиите. Джакс беше дал ясно да се разбере, че на тях ще им е нужно много време да се събудят.
Тела изтри с влажна кърпа челото на Палома, не че беше нужно. Майка й не беше болна, жестът просто помагаше на Тела да не се чувства безполезна.
— Сякаш времето не я е докоснало през изминалите години — обади се Скарлет. — Това не е нормално.
— Едва ли има нещо нормално, когато си затворен в карта — отвърна Тела.
Скарлет свъси вежди.
Веднага щом стигнаха в двореца предната нощ, Тела заспа в леглото на сестра си. Събуди се, когато Джакс се появи с майка им на ръце. Той не каза къде я е намерил, но спомена, че е била затворена в карта и че Тела я е освободила с цената на голяма саможертва.
Тела се бе надявала, че и този път Скарлет ще предпочете да подмине без внимание разговор, свързан с майка им. Но е много трудно да се правиш на глух и сляп, когато някой лежи в стаята ти и изглежда прокълнат. Скарлет беше подложила сестра си на безмилостен разпит, докато тя не й призна всичко.
Скарлет не прие добре разказа й, особено онази част, в която Тела заема мястото на майка им в картата. След като накара сестра си да обещае, че повече няма да прави такива неща, Скарлет насочи гнева си към Палома и се мръщеше всеки път, когато я погледнеше.
Тела не можеше да я вини. Освен това усещаше, че под привидния си гняв Скарлет изпитва вина, тъй като е останала сляпа за толкова много неща по време на Каравала, а също и за факта, че този път играта е била съвсем истинска. Макар че вината не беше нейна, разбира се. Странно, но Тела не откриваше у себе си съжаление за стореното. Е, искаше й се да не се беше влюбвала в Легендата, но поне Скарлет, за щастие, не повдигаше този въпрос.