Любопитно й беше дали Джулиан е казал на сестра й, че Данте е Легендата. Самата тя не можеше да го изрече, беше й физически невъзможно да говори за това. Скарлет й беше признала, че е решила да даде на Джулиан още един шанс, но не беше влязла в подробности, навярно досещайки се какви са настоящите чувства на Тела към Легендата и Каравала. Ала Тела не вярваше, че сестра й му е простила лесно, не и само срещу горещи погледи и целувки. Това я навеждаше на мисълта, че Скарлет знае за Легендата повече, отколкото беше признала предната нощ.
— Искаш ли да поиграем? — предложи Тела. — Имаш ли тесте обикновени карти? — И отвори чекмеджето на нощното шкафче.
— Не! — скочи Скарлет.
Ако не беше реагирала толкова остро, Тела сигурно щеше да затвори чекмеджето, без да обърне внимание на съдържанието му. Но поведението на Скарлет само изостри любопитството й.
В чекмеджето имаше книга, красиво томче с подвързия от червена кожа, и също толкова красиво писмо, което се подаваше отдолу.
— Какво е това? — Тела издърпа писмото изпод книгата. Беше адресирано до Скарлет. Адресът на изпращача й беше непознат, но не и името над него — граф Николас д’Арси.
Тела остана безмълвна. Просто не смяташе, че да се разкрещи би имало смисъл.
Скарлет се беше изчервила до ушите.
— Мога да обясня.
— Нали уж беше решила да дадеш още един шанс на Джулиан.
— Така е. Но ще дам шанс и на Николас.
— Николас? Вече си на „ти“ с бившия си годеник? — Отчаяно се надяваше, че сестра й се шегува, че просто й връща за многото тайни, които беше пазила от нея. Макар че появата на графа би обяснила напрегнатите погледи, които Скарлет и Джакс си бяха разменили в градината. — Него ли си помолила Джакс да намери?
— Значи ти е казал, че съм го помолила за съдействие? — Изглеждаше изненадана, сякаш наистина имаше доверие на Принца на сърцата.
— Видях ви да слизате от една карета — каза Тела.
Скарлет вдигна ръце към страните си в опит да скрие новото изчервяване.
— Потърсих го, след като ти каза, че е успял да открие майка ни. Опитала се бях да намеря Николас, но без успех. А и така имах възможност да поразпитам Джакс за намеренията му към теб. Не че той ми каза нещо, на което да повярвам, разбира се.
— Ако питаш мен, нито ти, нито аз имаме право да критикуваме другите, че крият тайни — сопна й се Тела.
— Щях да ти кажа за Николас, но изчаквах подходящ момент. — Скарлет погледна към майка им, мълчаливо напомняне, че тя не е единствената, пазила тайни. — Не бих крила от теб, но знам, че никога не си харесвала графа.
— И сега не го харесвам. Да си пишеш с него е грешка.
— Не се тревожи — каза Скарлет. — Не смятам да се омъжа за него. Но ще ти бъда благодарна, ако не споменаваш за това пред Джулиан. Мисля си, че малко съперничество ще му се отрази добре.
— За това ли става въпрос, сериозно? — възкликна невярващо Тела. — Искаш графът и Джулиан да се състезават за теб?
— Не бих го нарекла състезание. Няма да им поставям задачи или нещо такова. Но как да разбера дали Джулиан е човекът за мен, ако няма с кого да го сравня? Мислех, че ще се гордееш с мен. Нали все казваш, че трябва да се науча сама да вземам решения. — Скарлет се усмихна доволно като котка, която се е научила да бяга от вкъщи и да изследва големия свят.
Тела винаги бе смятала, че сестра й я подценява… но може би тя беше подценявала Скарлет.
Все пак това с графа не й харесваше. Вече не вярваше на предсказанията на Оракула, но станеше ли въпрос за граф Николас д’Арси, буквално настръхваше. Писмата му до едно бяха прекалено съвършени. Той беше образ и подобие на идеалния джентълмен, а в реалния живот никой не е чак толкова изискан. Значи или беше ужасно скучен, или мамеше. Но въпреки колебанията си Тела се гордееше със смелата постъпка на сестра си.
— Скарлет, аз…
Камбани. Продължителен, нисък и скръбен звън отекна в двореца.
Тела изтръпна, напълно забравила мисълта си. Камбаните продължаваха да бият. Не отброяваха точен час. Бяха траурни камбани, които пееха за непрежалима загуба.
Майката на Тела се размърда в леглото. Не се събуди от тежкия си сън, но явно бе чула камбаните. А през скръбния им звън Тела чу раздвижване в коридора. Забързани стъпки. Уплашени гласове. Плач. И разбра.
Императрица Елантин беше починала.
Тела я беше виждала само два пъти, но при мисълта, че вече я няма, изпита неочаквано силен прилив на емоции. Не можеше да повярва, че тялото й лежи безжизнено, а очите й са се затворили завинаги.