Скарлет, изглежда, не се беше досетила какво означават камбаните, или най-малкото не беше сигурна, защото скочи от мястото си, отвори вратата и извика към една подтичваща слугиня:
— Какво става?
— Нейно величество е починала — потвърди жената. — Казват, че новият наследник, изгубеното й дете, сега ще се появи за пръв път от златната кула. Всички отиват в остъкления двор. От вашия прозорец кулата би трябвало да се вижда.
Слугинята продължи с бърза крачка по коридора, а Тела отиде при големия прозорец и дръпна докрай завесите. В стаята нахлу светлина, ярка и гъста като мед. Слънцето най-после се беше показало иззад облаците и се реваншираше за прежната си леност. Траурните камбани все още биеха и ярката му светлина изглеждаше някак нередна. Остъкленият вътрешен двор грееше под щедрия светлик и наистина се пълнеше с хора.
— Не мога да повярвам, че императрицата е мъртва — каза Скарлет.
— Щеше да я харесаш — тихо промълви Тела. — Беше щедра на прегръдки, за разлика от нашата баба Ана.
— Баба те е прегръщала?
— Веднъж — уточни Тела. — Нищо не си изпуснала, повярвай ми.
Тела не беше плакала, когато баба им почина. Жената бе положила усилия да ги отгледа, но Тела така и не бе успяла да я обикне. Ала императрицата беше харесала. Познанството им беше кратко, но Елантин промени пътя й, съдбата й. Ако пътеките им не се бяха пресекли, майката на Тела сигурно още щеше да е затворена в карта.
Тела проточи врат да погледне към златната кула над остъкления двор. Всички прозорци бяха отворени и слугини хвърляха през тях листенца от черни цветя към събиращата се навалица в ниското. Това се стори на Тела по-тъжно и от камбаните.
Само от един балкон не валяха цветя. Вместо с тях, балконът беше украсен със знамена в кралско синьо и с белия герб на Меридианната империя. В центъра на терасата стоеше човек.
Тела настръхна.
Не различаваше ясно лицето му, но разпозна цилиндъра. Елегантен, черен и извън всяко съмнение на Легендата.
Какъв негодник.
Тела знаеше, че Легендата е пълен с тайни, но точно за тази дори не й беше хрумнало. Преструваше се на изгубения престолонаследник. Точно затова я беше зарязал на стъпалата пред храма, когато фойерверките започнаха. Бързал е да отиде при императрицата, за да ги гледат заедно. Макар че сигурно би си тръгнал така или иначе.
Беше си направо неприлично, но Тела не успя да преглътне напушилия я смях. Въобразявала си бе, че тя е ключовата фигура в играта му. Само че Легендата, естествено, не играеше само една игра. Не беше дошъл във Валенда единствено за да унищожи орисиите и да си присвои силите им. Избрал бе столицата за своя игрална дъска, за да се докопа до трона.
Епилог
В приказките шестнайсетгодишните момичетата разбират, че или са прогонени принцеси с вълшебни сили, или са прокълнати и само красив принц може да развали черната магия. Тела не знаеше какво я очаква през седемнайсетата година от живота й, но подозираше, че ще е много по-зрелищно от гореизброеното.
Покрай траурната атмосфера на Елантинин ден съвсем беше забравила за собствения си празник. Ала въпреки това и като по магия се събуди точно в полунощ, в първата минута на рождения си ден.
Сърцето й още тежеше, но тя бе решила да почерпи сила от изпитанията.
Преди две нощи, когато беше заела мястото на майка си в картата, вярваше, че това ще е истинският край на историята й. Ала беше твърде млада, за да е стигнала края си. Приключенията й едва бяха започнали. Щяха да са по-големи от обещания и по-ярки от съзвездия. И когато дойдеше краят им, Тела щеше да се е превърнала в легенда.
А Легендата щеше да съжалява, че я е зарязал на онези стълби, без дори да се сбогува като хората.
Или вече съжаляваше…
Тя се надигна в леглото си. Стаята беше тъмна, пълна с нощни сенки, но Тела ясно видя подаръка, все едно беше бял ден. Червена роза със съвършено светло стъбло на нощното шкафче до леглото й. Под нея се подаваше сребърен плик, който грееше. Естествено, че ще грее, помисли си тя. Всичко, свързано с Легендата, грееше в мрака.
Тела го взе, измъкна се от леглото и тръгна към прозореца.
Още му беше бясна. Легендата щеше да съжалява, че я е зарязал. Но сърцето й сякаш бе забравило за тази клетва. Препускаше неравномерно в гърдите й, докато Тела отваряше писмото, оставено й от Легендата.
Миришеше на него, на мастило, тайни и опасна магия. Почеркът му беше смел, решителен. Тела плъзна поглед по текста и отказа да се усмихне, ала в сърцето й покълна нещо, което приличаше на надежда.