Скоро от китката й я гледаха чифт очи, досущ като нейните. Закръглени и с лешников цвят. За миг й се стори, че я умоляват да не подпечатва сделката. Но малко сън й се струваше ниска цена за информацията, с чиято помощ да се разплати с „приятеля“ и да сложи най-сетне край на седемте мъчителни години, започнали в деня, когато майка й изчезна.
— Е — подкани Найджъл. — Какво искаш да знаеш?
— Истинското име на Легендата. Онова, с което са го наричали, преди да се превърне в Легендата.
Найджъл прокара пръст по бодливата тел около устата си и изкара капка кръв… или пък капката беше татуирана на върха на пръста му?
— Дори да исках, не бих могъл да ти кажа името на Легендата — заяви той. — Никой от актьорите не може да разкрие тази тайна. Същата вещица, която прогонила орисиите от земята преди векове, дала на Легендата неговите сили. Магията му е древна, по-стара от самия него, и обвързва всички нас към тайната.
Макар никой да не знаеше защо орисиите са изчезнали и са оставили хората сами да се управляват, някои смятаха, че били прогонени от могъща магьосница. Но Тела за пръв път чуваше, че същата магьосница е дала силите на Легендата.
— Отговорът ти с нищо не ми помага да разкрия истинската самоличност на Легендата.
— Не съм свършил. Тъкмо щях да ти обясня. Магията пречи истинското му име да бъде изречено или разкрито, но то може да бъде спечелено.
Сякаш паяци затанцуваха с тънки крачета по кожата й, а едно от нарисуваните на китката й очи започна да се затваря. Затваряше се бързо, сякаш да й каже, че кредитът й намалява, но е на крачка от отговора, който търси.
— Как да спечеля името? — бързо попита тя.
— Трябва да участваш в следващия Каравал: Ако спечелиш играта, ще се изправиш лице в лице с Легендата.
Тела можеше да се закълне, че една от татуираните звезди около очите на Найджъл падна. Или пък джинджифиловият дим и силният тамян замайваха главата й и раждаха видения за живи татуировки.
Трябваше да си тръгне. Клепачите, нарисувани на китката й, се бяха затворили наполовина, а тя беше получила желания отговор — спечелеше ли Каравала, щеше да узнае името на Легендата. Ала нещо в последните думи на Найджъл породи нови въпроси.
— Това, което ми каза, пророчество ли е, или просто ме уведомяваш, че Легендата е наградата за победителя в следващия Каравал?
— По малко и от двете. — Бодливата тел, пронизваща устните му, се превърна в тръни, а помежду им разцъфнаха черни рози. — Легендата не е наградата, но ако спечелиш Каравала, първото лице, което видиш, ще е неговото. Смята лично да връчи наградата на следващия победител. Но помни, че победата в играта ще ти струва цена, за която по-късно ще съжаляваш.
Кожата й изстина — нарисуваните на китката й очи се бяха затворили напълно, а предупредителните думи на майка й прозвучаха отново в ума й: „Веднъж предсказано, бъдещето оживява и прави всичко възможно да се сбъдне“.
И тогава се стовари отгоре й. Вълна от умора, толкова силна, че я събори на възглавничките. Главата й се замая, а костите на краката й се разсипаха в прах.
— Какво става? — изохка тя. Опита да се надигне, дишаше трудно. Димът в стаята ли се беше сгъстил внезапно, или очите й се замъгляваха?
— Сигурно е трябвало да поясня — каза Найджъл. — Заклинанието на китката не отнема способността ти да спиш, а те кара да заспиш и така да ми прехвърлиш получената почивка.
— Не! — Тела направи опит да се отблъсне от възглавничките, ала полезрението й бързо се стесни и скоро не виждаше друго, освен подсмихващи се татуировки и подхилващи се свещи. — Не искам да проспя пътуването до Валенда.
— Боя се, че вече е късно. Следващия път не приемай толкова лесно сделка.
6
И претърпелите корабокрушение лодки бяха по-грациозни от Тела. Излязла бе някак от стаята на Найджъл, но краката й отказваха да вървят в права линия. Постоянно се блъскаше в стените. Удряше главата си в лампите, окачени на тавана. Пътешествието до стаята й беше изпълнено с толкова опасности, че тя изгуби, за пореден път, пантофките си. Но вече беше близо.
Вратата се олюля пред очите й, едно последно препятствие, което да покори.
Тела съсредоточи цялата си сила да я отвори. И…
Или беше сбъркала стаята, или вече сънуваше.
Данте имаше криле. И, майчице свята, тези криле бяха красиви — бездушно черни с жилки в среднощно синьо, цвета на погубени желания и паднал звезден прах. Беше с гръб към нея, миеше си лицето над умивалника или пък целуваше отражението си в огледалото.
Не беше докрай сигурна какво прави нахалникът. Очите й се затваряха упорито. Е, видя, че е без сако и риза, а на широкия му гръб се мъдрят чифт индигови криле.