Тя засия на свой ред. Същото направи и коприната на роклята й, потъмня до огнен оттенък на червеното, а широките допреди миг поли се прилепиха по тялото й.
Тела сръбна шумно от шоколада, преди жадните погледи на двамата влюбени да са преминали в сластни целувки.
— Джулиан, съдействай ми, ако обичаш — обади се тя. — Опитвам се да убедя Скарлет да участваме заедно в Каравала, като екип.
Джулиан моментално изтрезня. Насочи остър поглед към Тела. Стрелна я само за миг, но посланието беше съвсем ясно. Не желаеше Скарлет да участва в играта. И Тела отлично знаеше защо. И сама би трябвало да се сети.
Ако участваше, Скарлет щеше да научи истината за Армандо, че е изиграл годеника й в предишната игра, а лъжите на Тела и Джулиан щяха да лъснат. Джулиан щеше да плати по-скъпо от Тела, но най-болезнено щеше да е за Скарлет.
— Всъщност — каза с усмивка Тела в опит да поправи грешката си, — май ще е по-добре да играя сама. Ти само ще ме забавиш.
— Жалко, че мислиш така. Защото реших, че искам да участвам. — Скарлет вдигна очи към Джулиан, пълни с блясък, какъвто никога не ги спохождаше, докато още бяха на Трисда. — Току-що си спомних колко е забавна играта.
Тела се усмихна уж в съгласие, но усмивката й беше толкова принудена, че не се задържа дълго.
Найджъл й беше казал, че победата в играта ще й струва цена, за която по-късно ще съжалява. Скарлет също се бе опитала да я предупреди за играта. Ала Тела чак сега усещаше пълната тежест на тези предупреждения. Едно е да ти кажат за рисковете, които крие Каравалът, а съвсем друго е да ги изпиташ на гърба си. Последната игра беше свършила, ала сестра й така и не беше избягала напълно от последствията.
Тела не желаеше същото да се случи и с нея, нито пък искаше да въвлече сестра си в игра, която да я нарани допълнително. Ако не спечелеше играта обаче, едва ли щеше пак да види някога майка си.
Валенда, столицата на Меридианната империя
7
Според легендите Валенда е построена върху отломките на древния град Алкара, дома на орисиите, изобразявани в тестетата на съдбата. Построили били града с магията си. Магия толкова стара и плътна, че дори след като орисиите изчезнали, светликът на заклинанията им останал и до днес огрява с несекващия си блясък хълмовете на столицата толкова ярко, та нощем градът се вижда от всички краища на Меридианната империя.
Тела не знаеше колко истина има в този мит, но още щом зърна пристанището на Валенда по здрач, реши да му повярва безрезервно.
Виолетов залез обагряше всичко в пурпурни сенки, ала светът пред нея въпреки това грееше в светлина, от върховете на древните руини с техните изронени колони и тежки арки, до вълните, които се плискаха в борда на „Изумруд“. Паянтовите кейове на Трисда бяха като чупливи кости в сравнение с масивните оживени пристани, които виждаше сега, приютили клипери и шхуни с развети знамена, зелени като русалки. След капитаните имаше и много жени с къси кожени поли и ботуши до бедрата.
Тела още не беше слязла от кораба, а вече усещаше, че се влюбва в града.
Вдигна глава да погледне нагоре и въображението й се развихри.
Чувала бе, че във Валенда има небесни карети, които летят над града като птици, но да ги види с очите си беше съвършено друго. Те се движеха по тъмнеещото лавандулово небе с изяществото на шарени облаци, досущ игриви капки в орхидеено, топазено, пурпурно, люляково, ментово и още куп други цветове. Е, не летяха, по-скоро се плъзгаха по дебели кабели, които свързваха кварталите на града.
— Хайде — подкани я Скарлет, стиснала ръката на Джулиан в началото на пълния с хора кей. — Изпратили са ни небесни карети, с които да стигнем до двореца. Не се мотай, че ще ги изпуснем.
Корабът им бе пристигнал с известно закъснение и сега всички се бяха разбързали. Отвсякъде долитаха „прощавай“ и „я по-внимателно“. Тела подтичваше в опит да не изостане, стиснала в ръце малкия си куфар с парите и Оракула.
— Извинете. — В края на кея се бе появила тъничко момче, облечено като пратеник. — Вие ли сте госпожица Донатела Драгна?
— Да — отговори Тела.
Пратеникът й махна да го последва към купчина варели в края на друг кей.
Тела не помръдна. Може и да не вярваше докрай на историите, които се разказваха за Валенда — какви опасности криел градът за само момиче, — но знаеше колко лесно може да изчезне човек на пристанище. Достатъчно бе някой да те завлече на кораб и да те хвърли в трюма му, докато никой не гледа.
— Трябва да настигна сестра си — каза тя.
— Моля ви, госпожице, не бягайте. Ако си тръгнете, няма да ми платят. — Младият пратеник протегна към нея плик за писма с кръгъл печат от златен восък с релефно изображение на кинжали и прекършени мечове. Този печат Тела познаваше добре. Беше на загадъчния й „приятел“.