Каретата се разклати леко, когато един плещест кочияш отвори на Тела светлата врата и й помогна да се качи в уютно купе, обсипано с кремави възглавнички, обточени с ширит в кралско синьо, в същия цвят като перденцата на овалните прозорци.
Имаше още един пътник в купето — златокос млад мъж, когото Тела не познаваше.
Изпълнителите на Легендата бяха пътували до Валенда с два кораба. Логично бе сред тях да има и такива, които Тела не бе виждала по време на Каравала. Но този млад мъж едва ли беше от тях. Само с няколко години по-голям от нея, той приличаше на човек, който десетилетия наред се е упражнявал да демонстрира липса на интерес. Седеше отпуснат на меките кожени седалки и дори омачканото му кадифено сако изглеждаше отегчено.
Младежът извърна демонстративно глава към прозорчето и отхапа от стряскащо бяла ябълка.
— Не може да пътуваш тук.
— Моля?
— Добре ме чу. Трябва да слезеш.
Говореше лениво, както и седеше. Тела си помисли, че или е крайно невъзпитан, или дотолкова е свикнал хората да му се подчиняват, та дори не си прави труда да звучи авторитетно.
Явно беше разглезен благородник.
Благородниците по правило й бяха антипатични. Често идваха при баща й за някоя услуга на ръба на закона, предлагаха му пари, но не и уважение. Явно до един смятаха, че няколкото капки кралска кръв във вените им осигуряват превъзходство над обикновените хора.
— Ако не искате да се возите заедно с мен, слезте вие — изрепчи се тя.
Златната глава се наклони леко, после тесните устни се свиха, сякаш младежът току-що бе установил, че ябълката има неприятен вкус.
„Просто слез от каретата — прошепна едно предупредително гласче в главата й. — Този тип е по-опасен, отколкото изглежда.“ Но Тела нямаше намерение да отстъпи пред самонадеян глупак, когото го мързи да отметне косата си от кръвясалите очи. Мразеше, когато хората използваха богатството и титлата си като извинение да се държат грубо; това твърде много й напомняше за баща й. А и каретата вече се издигаше в небето, бързо като собствения й ускорен пулс.
— Сигурно си от хората на Легендата. — Младият мъж се изсмя, но звукът бе пропит с толкова ожесточение, че Тела потръпна неволно. Златокоското се наведе напред в тясната кабинка и я заля с остър мирис на ябълки и раздразнение. — Напоследък се чудя за нещо и може би ти ще задоволиш любопитството ми — продължи той. — Чувал съм, че актьорите на Легендата никога не умират наистина. Ако те бутна навън, дали слуховете ще се потвърдят?
Тела не можа да прецени дали заплахата е реална, но не се сдържа да го захапе на свой ред:
— Може пък аз да те бутна.
Това й спечели нещо като усмивка с трапчинки, която би трябвало да е очарователна, но вместо това й вдъхна неприятно усещане, все едно скъпоценен камък ти намига от дръжката на двуостър меч. Тела се зачуди дали чертите на младежа не са твърде остри, за да бъдат привлекателни, или хубостта му е от онзи ослепителен вид, който причинява главоболие, опустошителна красота, която ще ти пререже гърлото, докато зяпаш унесено плаващите пясъци на студените му очи.
— Внимавай, малката. Може да си гостенка на императрицата, но повечето й придворни не са мили като мен. А аз изобщо не съм мил.
Хрус. Остри зъби отхапаха от бялата ябълка, после глупакът пусна небрежно нагризания плод и той падна върху пантофките на Тела.
Тя изрита ябълката към него и се престори, че изобщо не й пука за заплахите му. Даже извърна глава и погледна през прозореца на каретата, която се плъзгаше все така над града. Тактиката й явно проработи, защото с периферното си зрение го видя как затваря очи, докато возилото им се носеше над най-прочутите квартали на столицата. Някои си бяха спечелили позорна слава, като Квартала на подправките, където се предлагали всякакви незаконни наслади, или Храмовия квартал, средище на всякакви религиозни практики, където според слуховете имало дори църква на Легендата.
Беше твърде тъмно да различи подробности, но Тела продължи да зяпа през прозореца, докато каретата не пое надолу към двореца и гледката не се промени.
Първата й мисъл бе, че приказките лъжат.
Никога не си беше падала по замъци и дворци. От двете им Скарлет си фантазираше как богат благородник или млад крал я отвежда в каменна крепост накрай света. За нея замъците бяха бастиони, където да намери сигурност и защита. Тела ги виждаше като красиви затвори, в които те наблюдават, контролират и наказват, просто по-голяма версия на бащиното й имение.
Но докато каретата се спускаше бавно, Тела започна да се пита дали не е прибързала със заключенията си.