Крайно време беше да върне картите в кутийката с бижута. Не бяха карти за игра. Ала едно гласче й нашепваше, че й е било писано да ги намери. Те бяха по-истински от злата кралица и елфическия принц и може би щяха да я отведат на истинско приключение.
Тела посегна към следващата карта, която се оказа неочаквано топла под пръстите й.
„Оракулът“, пишеше на нея.
Не знаеше какво значи странното име, а и тази карта не изглеждаше страшна като другите. По краищата беше обточена със завъртулки стопено злато, а в средата беше сребърна като огледало… чакай, наистина беше огледало! Среброто отразяваше медено русите къдрици и големите лешникови очи на Тела. Но отражението не беше точно. Показваше как розовите й устни треперят, а по страните й се стичат тежки сълзи.
Тела никога не плачеше. Нито когато баща й крещеше, нито когато Фелипе не й обръщаше внимание, защото си говореше с кака й.
— Сигурна бях, че ще те заваря тук. — Мекото сопрано на майка й изпълни стаята. — Какво е днешното ти приключение, слънчице мое?
Майка й се наведе и тъмната коса се спусна на изящни вълни покрай умното й лице. Косата на Скарлет беше със същия цвят, но пък Тела бе наследила смуглата кожа на майка си, която блестеше като целуната от звезди. Ала сега лицето на майка й изведнъж пребледня като надгробен камък, щом погледът й се спря върху обърнатите карти с Девичата смърт и Принца на сърцата.
— Къде ги намери? — Гласът й си остана все така приятен и мек, но ръцете й се стрелнаха да съберат картите и Тела разбра, че е направила нещо много лошо. Тя често престъпваше правилата, но майка й рядко се сърдеше. Просто я смъмряше нежно, а понякога дори й подсказваше как да се отърве безнаказано. Баща й беше този, който се гневеше лесно. Майка й беше нежното дихание, което угасяваше искрите, преди да са се разпалили в огън. Сега обаче приличаше на човек, който иска да запали огън и да използва картите за подпалки.
— Намерих ги в кутията с бижута — призна Тела. — Съжалявам. Не знаех, че са лоши.
— Няма нищо, слънчице. — Майка й я погали по косата. — Не исках да те стресна. Но дори аз не обичам да докосвам тези карти.
— Тогава за какво са ти? — попита Тела.
Майка й прибра тестето в скрит джоб на роклята си, а кутията с бижута сложи на една висока полица до леглото, където Тела не би могла да я стигне.
Сърцето на момичето се сви при мисълта, че с това разговорът ще приключи… както несъмнено би станало, ако разговаряше с баща си. Но майка й никога не оставяше въпросите на дъщерите си без отговор. След като прибра кутията на сигурно място, тя седна на килима до Тела.
— Иска ми се никога да не бях намирала тези карти — прошепна тя, — но ще ти разкажа за тях, стига да се закълнеш, че повече никога няма да докосваш това тесте или друго като него. Никога.
— Нали ни каза да не се кълнем?
— Това е различно. — Усмивката на майка й се завърна отчасти, само в ъгълчето на устните, и Тела затаи дъх. Предчувстваше, че ще й споделят някаква специална тайна. Винаги ставаше така, когато майка й насочеше цялото си внимание към нея — Тела се превръщаше в звездата, около която се върти целият свят. — Какво съм ти казвала за бъдещето?
— Че всеки човек има силата сам да напише своето бъдеще — отвърна Тела.
— Точно така — кимна майка й. — Бъдещето ти зависи от теб. Всички ние имаме силата сами да избираме съдбата си. Но ако си играеш с тези карти, слънчице, даваш възможност на орисиите, нарисувани на тях, да насочат пътя ти. Хората използват такива тестета на съдбата да предсказват бъдещето, ала веднъж предсказано, бъдещето оживява и прави всичко възможно да се сбъдне. Затова искам да обещаеш, че повече никога няма да пипаш картите. Разбираш ли?
Тела кимна, макар да не разбираше съвсем, защото все още бе твърде малка, толкова малка, че бъдещето й изглеждаше далечно и нереално. Пък и защо майка й не каза откъде са се взели картите? Сигурно точно този въпрос без отговор накара малкото момиче да стисне още по-силно третата карта, тази, която още държеше в ръка.
Картата, която майка й така и не бе забелязала, докато бързаше да събере останалите. Картата, която все още беше у Тела. Оракулът. Тела я пъхна скришно под крака си и каза:
— Заклевам се никога да не пипам повече такива карти.
Островът на мечтите
1
Тела лежеше на влажната земя и се чувстваше безкрайно далеч от блясъка на изминалата нощ. От времето, когато частният остров на Легендата се къпеше в кехлибарена светлина, нашепваща за вълшебство и чудеса, подправени с щипка измама. Възхитителна комбинация. И Тела се бе забавлявала до захлас. На празненството за края на Каравала тя бе танцувала, докато пантофките й не се боядисаха в зелено от тревата, и бе обръщала високи чаши с шампанско, докато не полетя.