Но знаеше също, че не всеки рискован ход носи печалба.
Цял ден бе мислила за това, докато обикаляше двореца в безплодно търсене на прословутите му тайни проходи. Беше почти сигурна, че довечера всичко ще мине по план. Скарлет щеше да се отнесе с разбиране към тайните й. Загадъчният „приятел“ ще й отпусне едноседмичната отсрочка, необходима й да спечели играта, да разкрие истинското име на Легендата, да заличи ужасното бъдеще, предвещано от Оракула, и накрая да разбере къде е майка им и защо ги е напуснала преди години.
Справяла се бе успешно с много по-сложни заговори, но по някаква причина не можеше да се отърси от растящото предчувствие, че този път плановете й ще ударят на камък.
Опипа злополучната монета в джоба си. „Приятелят“ твърдеше, че ще я намери, стига монетата да е у нея. Може вече да е отишъл в Идиличния замък и да я търси, помисли си тя.
Той, както и престолонаследникът.
Изсмя се нервно. Определено дърпаше дявола за опашката, но ако не друго, поне Скарлет щеше да й бъде подкрепа.
Някъде в далечината пропя камбана. Единайсет и четвърт. До официалното начало на Каравала оставаше по-малко от час. Времето й изтичаше.
„Приятелят“ изрично бе подчертал, че я очаква на бала преди полунощ.
А Скарлет я нямаше никаква.
Завъртя се да огледа градината и няколко небесносини листенца се отрониха от роклята й. Надяваше се да зърне някоя от черешовите рокли на Скарлет, ала единствените силуети бяха на каменните статуи.
Според легендите отдавна, още по времето, когато орисиите владеели света, статуите в каменната градина на Елантин били истински хора. Основно градинари от дворцовата прислуга, заети с обичайните си задачи — да подрязват храсти, да плевят цветните лехи, да метат алеите, — когато без вина се превърнали в камък.
Уж било дело на Немъртвата кралица. Сметнала, че тогавашните скулптури не са достатъчно правдиви, и помолила друга от орисиите да превърне градинарите в статуи.
Тела се вгледа в разширените каменни очи на една млада слугиня. Паниката, която се четеше в тях и до днес, едва ли беше много по-различна от паниката в собствените й очи.
Скарлет никога не закъсняваше.
Явно нямаше да дойде. Или се беше отказала, или нещо ужасно я беше сполетяло.
Тела тръгна към края на градината и надникна в обточената с жив плет алея, която водеше към двореца. Сигурно би тръгнала натам, ако на алеята нямаше човек.
Данте.
Свитият й стомах се преобърна.
Като никога беше заменил черното с опушено сиво, ако не броим високите ботуши и коприненото шалче, и двете в дълбок оттенък на синкавочерното, в тон с мастилените завъртулки по ръцете му. Приличаше на буря, която току-що е отворила очи след дълбок сън, или на красив кошмар, създаден с нарочната цел да я преследва.
Тела понечи да се скрие зад някоя от статуите. Планът беше Данте да я зърне отдалече, на бала. Да остане заслепен от екстравагантната й рокля и да позеленее от ревност, че флиртува с друг. А не да я види как пристъпва нервно от крак на крак сам-самичка в глупавата градина.
Надяваше се да мине покрай статуите, без той да я забележи. Ала погледът му вече я беше намерил. Сграбчи я като чифт ръце през кръста, вкамени я. Данте тръгна с ленива крачка към нея. Очите му се плъзнаха много бавно от разпуснатата й коса до панделката на шията, там потъмняха и се застояха цяла секунда, преди да продължат надолу.
Тела рядко се изчервяваше, но сега усети как страните й поруменяват.
Накрая Данте я погледна отново в очите с усмивката на паднал ангел.
— Винаги трябва да се обличаш в цветя.
Немалко от свенливите пъпки по роклята й внезапно разцъфнаха. Тела разтегли устни в една от най-ослепителните си усмивки.
— Не са за теб. Роклята е подарък от годеника ми.
Данте вдигна високо вежди, но не от ревност, уви. Измери с поглед роклята като да беше нещо отвратително, после отново погледна Тела в очите, явно убеден, че окончателно е полудяла.
— Трябва да внимаваш какво говориш.
— И защо? Завиждаш, че и други, освен камериерката, са сметнали лъжата за правдоподобна? Или изведнъж си се изнервил, защото престолонаследникът на Елантин — годеникът, с когото ти ме обзаведе — е кръвожаден демон, който може да ме убие, понеже твърдя, че сме сгодени?
С тези думи и преди Данте да е отговорил, Тела се фръцна покрай него и тръгна към алеята, която щеше да я отведе в двореца и при сестра й. Вече минаваше единайсет и половина. Трябваше да…