— Донатела. — Данте я стисна за китката. — Кажи ми, че не отиваш на Орисания бал в Идиличния замък.
— Това би означавало да излъжа.
Пръстите на Данте се стегнаха около китката й.
— Има и други балове. Не трябва да ходиш на този.
— И защо? — попита Тела и издърпа ръката си. — Обичам да пия и да танцувам, а дори ти каза, че изглеждам забележително. — Завъртя се в пирует и цветята по полата й забърсаха лъснатите му ботуши.
Данте я изгледа смразяващо, убийствен поглед, от които божурите по полата й, онези, които бяха докоснали току-що ботушите му, се свиха уплашено в пъпки.
— Идиличният замък принадлежи на престолонаследника. Имаш ли представа какво ще ти се случи там, ако онзи разбере, че се представяш за негова годеница?
— Не, но може би ще е забавно да узная — отвърна тя и го стрелна с пакостлива усмивка.
Руменина от гняв запълзя от шията на Данте към лицето му.
— Престолонаследникът е луд. Убил е не само предшествениците си, а и всеки, който би му попречил да вземе трона. Ако му хрумне, че и ти спадаш към тази категория, ще ти види сметката.
Тела овладя реакцията си. Беше си помислила, че да облече роклята и да привлече вниманието на престолонаследника вероятно е лоша идея, но пък беше успяла да ядоса Данте, значи си имаше и добрите страни.
— А нима ти не целеше точно това, когато излъга, че съм негова годеница?
Възцари се мълчание и студен полъх обвя градината. Тела изведнъж си даде сметка колко студено е станало. Необичайно студено за сезона, сякаш времето се беше съюзило с Данте и я подканяше да се върне в двореца.
— Изглеждаше отчаяна — каза накрая Данте. — Исках да ти помогна, но ти бях и сърдит заради онова, което каза на кораба, затова импулсивно избрах най-ужасния човек, за когото се сетих. — Не се извини, но плътните му вежди се сключиха над очи, в които се четеше искрено съжаление. Хората твърде често и твърде небрежно прибягваха до думата „съжалявам“, сякаш тя не струваше и пет пари. Тела рядко вярваше на такива извинения, но повярва на неговото. Сигурно защото самата тя би се извинила по същия начин.
— И това ако не е интересна двойка. — Армандо се появи в градината. Държеше модно сребристо бастунче и удряше с него по вкаменените статуи.
— Какво искаш? — попита Данте.
— Канех се да ти задам подобен въпрос. — Изисканият акцент от ролята му на графа по време на Каравала беше изчезнал и сега гласът му прозвуча грубо, хрипливо почти. Той ги измери с поглед, после обърна съвършено вчесаната си глава към Данте. — Мислех, че проявяваш интерес към другата сестра, пуританката.
Инстинктивно, без да се замисли, Тела замахна и го удари през лицето.
— Повече не споменавай сестра ми, ясно ли е?
Армандо вдигна ръка към зачервената си буза.
— Да ме беше предупредила преди час. Сестра ти удря по-силно и от теб.
Тревога ускори пулса на Тела.
— Говорил си с нея?
— Тя, изглежда, не схваща докрай, че Каравалът е просто игра. Хубавка е, но не е особено умна.
— Мери си приказките — предупреди го Данте, — или няма да ти се размине само с шамар през лицето.
Зелените очи на Армандо светнаха. Той очевидно се забавляваше.
— Явно наистина харесваш тази. Или Легендата ти е възложил да я обработиш, както Джулиан обработи сестра й?
Тела щеше да го зашлеви отново, но Армандо вече отстъпваше назад.
— Нека ти дам един съвет преди празненството тази вечер. Не повтаряй грешките на сестра си от последната игра. И няма смисъл да я чакаш. — На крачка от изхода Армандо добави: — Не се зарадва особено, като разбра, че не съм истинският й годеник. Когато ги оставих, двамата с Джулиан водеха доста разгорещен разговор. Едва ли ще й мине скоро.
— Гаден, мръсен… — Тела избълва низ просташки ругатни към отдалечаващия се гръб на Армандо. Знаеше, че нищо не е каквото изглежда по време на Каравала, но беше убедена, че дори когато не играе роля, този тип е точно толкова гаден, колкото персонажите си. — Ще се моля ангелите да слязат от небето и да му отрежат езика.
Данте погледна нагоре. Една звезда примигна и угасна.
— Убеден съм, че мнозина ще ти бъдат благодарни — подхвърли той.
Но Тела още беше бясна.
— Не знам защо Легендата изобщо го е взел на работа.
— Всяка добра история има нужда от злодей.
— Да, но най-добрите злодеи са онези, които тайничко харесваш, а и баба винаги казваше, че Легендата е злодеят на Каравала.