Но най-напред Тела трябваше да открие своя „приятел“.
Каретата се приземи тежко, а може би проблемът беше в сърцето на Тела, което заби учестено при поредния камбанен звън, оповестяващ полунощ.
Извади злополучната монета от джоба си и я стисна в шепа с надеждата това да подскаже на „приятеля“, че е пристигнала в Идиличния замък навреме, пък макар и в последния момент.
Стискаше монетата и се оглеждаше за „приятеля“. Само че нямаше представа как изглежда той. Виждаше единствено припукващи факли около замък на възвишение, замък сякаш излязъл от нечия болна фантазия. Ронещият се бял пясъчник грееше под съзвездията на Легендата, кипреше се с древните си бойници, изронените парапети и чудатите кули, полазени от червени рози с черни връхчета.
Блестящата крепост сякаш бе родена от фантазиите на младо момиче, само дето защитният ров наоколо й беше пълен с вода, толкова тъмна, че не отразяваше звездите на Легендата. Тела реши, че или великолепието на замъка е плод на магия, или звездите са поредната илюзия от безкрайния арсенал на Легендата.
Играта бе започнала само преди минута, а ето че Тела вече се питаше кое е истинско и кое не е.
Погледна отново към водата с надежда да зърне „приятеля“ или поне лодка, с която да стигне до замъка. Уви, явно единственият начин да се стигне дотам беше по извит тесен мост, настлан с ромбоидни каменни плочи.
— Годеникът си ли търсиш? — попита Данте.
— Ти да не би да ревнуваш? — подкачи го Тела.
— Просто се надявам да проявиш здрав разум — каза Данте. — Това е последният ти шанс да се откажеш. Нашият домакин трудно приема гости и още по-трудно ги пуска.
— Значи е добре, че обичам предизвикателствата.
— Е, поне по този въпрос сме на едно мнение — отбеляза Данте и намести решително ръката й в сгъвката на лакътя си, сякаш й даваше да разбере, че приема предизвикателството й.
— Нали не обичаше да ходиш на бал с едно и също момиче два пъти? — подхвърли Тела и го погледна весело в очите.
Данте се наведе към нея. Сурово пламъче блесна в тъмните му зеници, а топлите му устни докоснаха косата й и предизвикаха завист в други, предателски части на тялото й.
— Така е. Освен когато работата ми не го изисква.
„Копеленце надуто“ — ядоса се тя.
Първата й реакция бе да се дръпне, но мостът наистина беше тесен и без перила. Точно като балкона, от който беше скочила по време на Каравала. Скокът, който я беше убил.
Стисна силно ръката на Данте. Надяваше се той да разтълкува това като част от играта помежду им. Да не долови упорития страх, който сковаваше краката и дробовете й. Зададе му първия въпрос, за който се сети, с надежда да разсее мислите си.
— Е, какво толкова иска от мен Легендата?
— Не мога да ти кажа.
— Но можеш да ми кажеш, че ти е възложил да ме следваш по петите, така ли?
— Казах само, че може би го е направил. Може пък ти да си права, че си търся извинение да прекарам вечерта с теб. Или смятам, че си излъгала сестра си за целувките ни в гората, и сега смятам да го докажа.
Данте я стрелна с толкова покварена и помитаща усмивка, че сякаш мостът под краката й поддаде. Но самата тя не биваше да поддава. Твърде много бе заложено на карта тази нощ, а и Тела вече се бе целувала с него.
— Дори да ти повярвам, което е малко вероятно, нека ти напомня, че имам годеник и не смятам да го мамя с други мъже.
Великолепната усмивка на Данте угасна при споменаването на годеника й.
Тела пък се ухили и го потупа по ръката. Наближаваха върха на моста и тя вече се чувстваше по-спокойна.
„Да му се не знае“ — каза си тя. Дъхът й секна, уловен като птиче в гърлото й. Мостът се бе стеснил още и се бе изкатерил невъзможно високо, нямаше нито перила, нито предпазна мрежа, само безмилостната вода далече долу, която да я погълне, ако се спъне и падне. Опита се да направи още крачка напред, но главата й се въртеше непоносимо, очите й се замъгляваха.
Тя ли си въобразяваше, или факлите около Идиличния замък наистина миришеха на сяра, сякаш самата Смърт ги беше разпалила да й напомни, че я държи под око постоянно и чака да я прибере при себе си?
— Не мисли за това — предупреди я Данте.
— Не се каня да скоча — каза Тела.