Сега обаче лежеше на земята, студена и твърда под гърба й.
Не смееше да отвори очи. Изпъшка и бръсна с ръка някакви тревички от косата си. Уви, другите последици от нощта нямаше да изчезнат толкова лесно. Всичко вонеше на изветрял алкохол, борови иглички и грешки. Кожата я сърбеше, главата й се мотаеше, гърбът и вратът й бяха схванати болезнено. Защо беше решила, че да заспи навън е гениална идея?
— Ъххх — изпъшка някой. Недоволно сумтене на човек, който се буди.
Тела отвори стреснато очи, после ги затвори веднага. Да му се не знае.
Не беше сама.
Сред високите дървета и рошавия треволяк на гората Тела бе зърнала за миг нечия тъмна коса, бронзова кожа, белязана китка и мъжка ръка с татуирана черна роза. Данте.
Заляха я спомени, неясни и объркани. Големите ръце на Данте около кръста й. Целува я по шията, по лицето, после по устата, дълбоко.
Къде й е бил умът?
Е, знаеше отлично къде й е бил умът по време на празненството снощи. Светът бе имал вкус на магия и звезден блясък, на изпълнени желания и сбъднати мечти, ала под всичко това смъртта още лепнеше по небцето й. Без значение колко шампанско бе изпила, нито колко се бе сгорещил въздухът от танците, Тела още потръпваше от вледеняващия спомен за умирането.
Скочила бе от балкона на Легендата не от отчаяние, а от сляпа надежда. А после празненството започна и тя реши поне тази нощ да не мисли за това. Искаше да отпразнува успеха си и да забрави всичко друго. И Данте й се беше сторил идеалното средство за целта. Беше привлекателен, умееше да бъде чаровен, а нея отдавна не я бяха целували както трябва. Пък Данте определено знаеше как да се целува.
Той изпъшка отново и се протегна. Ръката му се озова на кръста й, топла, тежка и много по-изкусителна от очакваното.
Трябваше да се махне оттук, преди да се е събудил, каза си тя. Но дори и заспал, Данте умееше да си служи с ръцете. Пръстите му се плъзнаха лениво към врата й, после се заровиха в косата и тя изви неволно гръб.
Пръстите му застинаха.
Миг по-късно дишането му се промени, стана по-тихо и Тела разбра, че се е събудил.
Тя преглътна напиращата ругатня и побърза да се изправи, да се отдалечи от утихналите му, умели пръсти. Не й пукаше, че ще я види как се измъква. По-добре това, отколкото неудобството да си разменят принудени любезности, преди единият да събере смелост и да си тръгне с някакво измислено извинение. Тела се беше целувала с достатъчно млади мъже и знаеше, че думите им точно преди или точно след целувката не заслужават доверие. Пък и наистина трябваше да тръгва.
Спомените й от изминалата нощ бяха смътни, ала едно нещо помнеше ясно — писмото, което бе получила малко преди ситуацията с Данте да стане интересна. Някакъв непознат, с лице, скрито от нощта, бе мушнал писмото в джоба й, а после бе изчезнал, преди тя да се опомни. Искаше й се да препрочете писмото веднага, но при мисълта какво дължеше на „приятеля“, който й го беше изпратил, това й се стори неразумно. По-добре да се върне в стаята си.
Влажна пръст и борови иглички влизаха между пръстите на краката й. Явно бе изгубила пантофките си някъде, ала сега нямаше време да ги търси. Гората тънеше в ленива медена светлина, от разни посоки долиташе ту силно хъркане, ту тих шепот. Явно двамата с Данте не бяха единствените, заспали под звездите. Не й пукаше дали някой ще я види как се измъква от прегръдките му, но и не искаше сестра й да разбира за лудорията й.
Ролята на Данте в представлението на Каравала сигурно беше настроила Скарлет срещу него. Той работеше за Легендата и просто бе играл поставената му роля, но макар Каравалът да беше свършил, все още бе трудно да отделиш фактите от измислицата, а Тела не желаеше Скарлет да се разстрои допълнително само защото сестра й се е забавлявала с човек, който се е държал толкова зле с нея по време на играта.
За щастие, светът все така тънеше в дълбок сън, когато Тела стигна края на гората и пред погледа й се възправи къщата с кулите на Легендата.
Дори сега, когато Каравалът беше свършил официално и всички лампи и свещи в имението бяха угасени, великолепната къща се бе загърнала в прозирен сребърен светлик като обещание за нови вълшебства.
До вчера това имение бе сцена на цял един свят, затворен зад стените му. Тежките му дървени врати отвеждаха гостите до изящни балкони с пищни червени завеси и гледка към град с канали, чудати улици и тайнствени магазинчета, пълни с магически наслади. Ала само броени часове след края на играта къщата с кулите се беше смалила, ефимерният свят на вълшебства беше изчезнал, останала бе само една голяма къща и толкоз.