— Поздравления! — Йован, една от най-дружелюбните актриси на Легендата, се спусна пред двама им като марионетка на сцена. Дебели въжета бяха прикрепени към тъмнокафявите й ръце и крака, така че момичето да не докосва пода. Сребърните звънчета по обувките й пееха игриво.
Йован редовно играеше ролята на посрещан, но с това функциите й далеч не се изчерпваха. Често беше ходеща улика, дегизирана като приятелско лице, и насочваше гостите в правилната посока. Друг път използваше обичливата си усмивка да напомни на сащисаните участници, че това е само игра.
За разлика от повечето изпълнители в залата тъмнокожото момиче не беше облечено като химера, а като Лудия шегаджия — още една орисия от тестето на съдбата.
Маска с кръпки в ярки цветове скриваше наполовина лицето на Йован, а дясната половина на плаща й беше в същия десен. Другата му половина беше катраненочерна, точно като качулката, която засенчваше лявата страна на лицето й. Лудият шегаджия беше капризна карта и символизираше щастие, което не трае дълго.
— Добре дошли! Добре дошли на Каравала, най-великолепното представление по суша и вода. Тук може да се срещнете лице в лице с орисия, да си откраднете парченца участ…
— Да, добре — прекъсна я Тела. Искрено харесваше Йован. По време на предишната игра момичето неведнъж й беше помагало да се измъкне от лъскавия си затвор. Но точно сега не й се слушаше речта на девойката. Колкото и изкусителен да беше Каравалът, нямаше смисъл да се впуска в играта, ако сделката с „приятеля“ пропаднеше. Той беше единствената солидна връзка с майка й, а да я спаси беше по-важно от всичко. — Това вече съм го чувала. Направо ни дай първата улика.
— Може би само си мислиш, че си го чувала — отвърна Йован и звънчетата по обувките й пропяха. — Поздравът е различен този път. — Изкашля се и започна да рецитира:
Каравалът се усеща фантазен, но през идните пет нощи ще бъде напълно реален.
Елантин ни покани в своя град да спасим империята от най-големия й страх.
Орисиите са заключени от векове, но сега всяка свободата си зове.
Успеят ли, светът ще е различен, и да ги спреш, печелейки играта, е единственият отговор логичен.
За тази цел уликите следвай до предмета тъмен, който ще ги прати в гроб бездънен.
Намериш ли го. Легендата ще те дари с награда толкоз рядка, че да я назова сега не смея, нищо че е сладка.
Йован удари пети в края на рецитацията и звънчетата по пантофките й пропяха отново. После въжета я изтеглиха нагоре към ледената мъгла, която се кълбеше под тавана на залата. Някъде оттам към Данте и Тела падна червена карта с обгорени ръбове като опърлено перо на химера.
Тела се наведе да я вземе. На картата беше изписано стихчето, което Йован им беше изрецитирала, дума по дума.
— Това ли е? Няма нужда да подписвам договор с кръвта си или нещо друго? Като Скарлет в предната игра?
— Всяко представление е различно. Когато сестра ти игра, всичко трябваше да изглежда по-опасно. Тогава беше само игра и търсехме този ефект.
Тела изсумтя.
— Ако се опитваш да ми кажеш, че този път е истинско, откажи се. Вече съм чувала речта как не трябвало да си губим ума по време на Каравала.
— А тази нощ чу ли я? — тихо попита Данте и погали с пръсти цветята по роклята й.
Тела сведе отново поглед към обгорената поздравителна картичка в ръката си. Данте беше прав — стихчето не съдържаше познатото предупреждение. Всъщност казваше точно обратното: „Каравалът се усеща фантазен, но през идните пет нощи ще бъде напълно реален“.
Тела не се върза и за миг, но все пак вдигна очи към Данте и попита:
— Щом играта е истинска, значи ли това, че и всичко между нас е истинско?
— Ще трябва да бъдеш малко по-конкретна. — Данте откъсна едно листенце от роклята й и го потри между пръстите си, преди да я поведе надолу по стълбите.
С други думи — не.
Нищо между тях не беше истинско, защото Каравалът не беше истински. Хората обичаха Каравала, защото той бе оживяла фантазия, и без значение колко сложна и чудата ставаше играта, пак си оставаше просто игра. Игра, която нямаше да й вземе ума, и точка.
Стигнали бяха края на стълбището. Тела стисна злополучната монета и отново огледа навалицата за човек, който може би прилича на дегизиран престъпник, с надежда да открие най-после „приятеля“ си. Започваше да се бои, че той вече си е тръгнал. Полунощ беше минало отдавна, а той я беше предупредил в писмото си, че няма да чака.