— Изгуби ли се? — попита старицата. — В този квартал това не е на добро.
Камбани пропяха в далечината. Тела се опита да преброи звъненето и стигна до десет. Определено бе закъсняла за уговорения час. Сега нямаше време за магазинчето „Най-издирваните от Елантин“. Може би друг път.
— Търся „Модните облекла на Минерва“ — каза тя.
Старицата я измери с поглед.
— Не знам за какво ти е да ходиш там. Виж надолу по онази улица. — Тя посочи с брадичка към една табела с надпис „Грешна посока“. — Внимавай. Ателието на Минерва не е… — извика след нея жената.
Но Тела не чу останалото, защото вече тичаше надолу по улицата. Много скоро се задъха, сърцето й натежа в гърдите. Ала продължи да подтичва, докато не стигна облян от слънчева светлина тротоар, обточен с магазини, всичките прекрасни като грижливо опаковани подаръци. „Модните облекла на Минерва“ се падаше на ъгъла. Спуснати люлякови драперии заслоняваха витрината, а тежък сливов навес засенчваше вратата като сънено венчелистче.
Скарлет би го намразила от пръв поглед, защото мразеше лилавия цвят.
За миг Тела се почувства виновна, че е излязла от двореца, без да се обади на сестра си, особено след казаното от Армандо предната вечер. От друга страна, Скарлет сигурно беше чула вече за годежа на Тела и вероятно се досещаше, че има нещо гнило в цялата работа. Видеха ли се, тя моментално щеше да разбере за измамата, а после щеше да хукне да спасява сестра си и да се изложи на всякакви опасности, а Тела не можеше да допусне това.
Скарлет беше най-важният човек в живота й, единственият човек на целия свят, който я подкрепяше безрезервно. Тела не вярваше в романтичната любов, но буквално бе заложила живота си, че сестра й я обича. И би преобърнала света, за да предпази Скарлет.
— Простете — каза задъхано Тела пред входа на ателието, където мъж с голямо шкембе, зализана черна коса и костюм в цветовете на магазина вардеше пред вратата, сякаш бе нейно продължение. — Казвам се Донатела Драгна.
— Подранили сте май? — подметна мъжът.
Всъщност беше закъсняла. Думите му й се сториха странни, а следващото странно нещо беше необичайният брой ключалки, които мъжът отключи, преди да отвори тъмнолилавата врата и да я пусне в ателието.
16
„Модните облекла на Минерва“ не беше обикновен магазин за дрехи. Всъщност може и изобщо да не беше магазин за дрехи, помисли си Тела.
Фоайето беше декорирано с изкусителни люлякови канапета, аметистовите килими бяха по-дебели от неподрязана трева, виолетовите вази бяха пълни с цветя, големи колкото малки дървета, които миришеха на лавандула и скъп тютюн. Ала нямаше нито рокли, нито други модни аксесоари.
— Красива като видение, наистина.
Тела се стресна при вида на пълничката шивачка, която изприпка от една двойна врата. Орхидеената й коса беше смело подстригана на черта до брадичката, около врата й като бижута висяха шивашки метри.
— Той спомена, че си смело момиче, но не и че си толкова красива. Нищо чудно, че си привлякла вниманието му.
Тела нямаше намерение да се усмихва, защото нито присъствието й тук, нито връзката й с Джакс бяха по неин избор, но все пак й стана приятно от комплиментите.
— Подранила си и ще се наложи да изчакаш мъничко. Да ти предложа вино или сладкиш, докато чакаш?
— Никога не отказвам вино и сладкиши.
— Ще пратя някого да ти донесе.
Шивачката отведе Тела в друго лилаво помещение с кадифени тапети и затворени врати, тъмни като черни череши, и със също толкова тъмен шепот, долитащ иззад тях.
— Колко отрова се побира в тези копчета за ръкавели? — чу се мъжки глас.
Зад вратата в съседство някаква жена обясняваше делово:
— Вплетена е в коприната. Дръпвате леко и се превръща в гарота.
Някой се изкиска две врати по-надолу, после друг глас каза спокойно:
— Ръкавите са широки, за да скриете в тях малък револвер. Ето тук, в това приспособление.
Скрити револвери. Отрова. Гароти.
Това място определено се отклоняваше от нормалното, но същото можеше да се каже в пълна мяра и за нейния годеник. Фалшив годеник, поправи се тя. Макар че Джакс си правеше твърде много труд заради един измислен годеж, ако питаха нея.
Шивачката спря пред затворена врата в края на коридора.
— Влез и се разположи удобно, мъничката ми. Аз ей сегичка идвам с нещата ти.
Жената тръгна с подтичване по коридора, а Тела посегна към дръжката на вратата. Очакваше полилеите да са направени от шишенца с отрова, огледалата да са с рамки от мечове, а закачалките да са кинжали.