— Не те помня — измърка той, — но си толкова хубава, че ще ти направя отстъпка. Можеш да изпиташ същия екстаз като моите вързани приятели само срещу четири медника!
— Можеш да се очистиш от греховете си и безплатно. — Жена с ослепително бяло наметало размаха ръце към Тела, откъсна вниманието й от тази стряскаща версия на Джулиан и го насочи към друга страховита гледка. Клетки, от които се разнасяше воня на пот, съжаление и немити тела. Хората вътре не изглеждаха толкова доволни като небесните поклонници на Джулиан, а и Тела не търсеше опрощение. Просто искаше да намери Легендата.
— Не се заглеждай много, иначе ще го приемат за съгласие и ще натикат и теб в някоя клетка.
Тя се обърна и видя Данте, застанал срещу фонтана на Кървящия трон. Облегнал бе лакът на врата от потъмняло сребро, цвета на разбитите илюзии и лошите решения. Или пък самият той приличаше на лошо решение.
В тестетата на съдбата Падналите звезди винаги се изобразяваха като богове или богини в прозирни бели тоги и златни наметала. Сега обаче, загледана в Данте и неговите индигови оттенъци на черното, които така добре се сливаха с нощта, Тела реши, че картинките на картите са сбъркани. Златото винаги блестеше, но малцина можеха да извадят блясък от мрака. За разлика от Данте.
— Престани да ме следиш — каза тя.
— А може би ти помагам. — Данте оправи черното шалче около врата си и насочи поглед към вратата зад себе си, към емблемата на Каравала, изобразена над кръглата дръжка.
Църквата на Легендата.
— И сама щях да я намеря — изсумтя Тела.
— Без съмнение. — Данте все така стоеше пред вратата и се усмихваше някак твърде доволно. Тя пристъпи към него.
— Нали сам каза, че гледаш на момичетата така, както ние гледаме на балните рокли — използват се само веднъж?
— Явно на теб гледам по различен начин. — Посегна към една непослушна къдрица и я уви около татуирания си пръст. Черната роза върху ръката му се завъртя и бързо придоби червен оттенък под рубиненото небе. С всяко завъртане притегляше Тела по-близо до себе си. Стана й някак по-леко да забрави за схванатите си крака и умиращото си сърце. Данте явно си представяше как върти и нея на пръста си по подобие на къдрицата.
Сякаш би му позволила такова нещо.
Нагъл. Самонадеян. Суетен. Невъзможен. Мразеше го, защото постоянно се влачеше след нея и приемаше обидите й така, както други момчета биха приели комплимент, мразеше го, защото интересът му към нея бе просто част от играта. Тогава защо никога не събираше сили да го отблъсне?
— А ако си дошла да питаш за Легендата — каза той, — аз мога да ти кажа повече от всеки в тази църква.
— Ще ми кажеш ли кой е той? — попита Тела.
— Знаеш, че не мога да го направя.
— Би могъл, ако ти си Легендата.
Смях оцвети гласа му.
— Ако бях Легендата, определено не бих ти казал.
— Защото ми нямаш доверие?
— Не — отвърна бавно той и нежно я притегли към себе си. — Бих запазил тайната си, защото бих предпочел и занапред да играя с теб в Каравала, а истината би съсипала забавлението.
Гледаше я право в очите, сякаш се опитваше да й внуши нещо неизречено. Ако друго момче я погледнеше така, Тела би се почувствала специална. Хората рядко се гледаха дълго в очите. В това имаше нещо по-интимно дори от докосването. Когато Данте я погледнеше в очите, оставаше беззащитен за останалата част от света. Забравяше да се пази. Излагаше на риск част от себе си, за да се съсредоточи изцяло върху нея.
Тела се запита дали това не е истинското вълшебство на Каравала, не магията или загадките, а умението на актьорите да ти влизат под кожата. По време на последната игра Джулиан постоянно бе тласкал Скарлет извън зоната й на комфорт. Сега Данте правеше същото с Тела, но вместо да я тласка, я придърпваше към себе си, опитваше се да я вкара в опияняващата си орбита, като се преструваше, че я обича, че не просто я иска, а част от него има нужда да са заедно. Усети го в едва доловимия начин, по който Данте затаи дъх, докато чакаше отговора й. Не беше за вярване, че нещо толкова дребно може да притежава такава сила.
Определено го биваше в работата му. Тела знаеше, че Данте просто играе роля. Не я обичаше наистина, нито се нуждаеше от нея. Но вместо да го избута и да влезе в църквата на Легендата, внезапно й се прииска да се включи в играта му.
— Ако ти си Легендата и с теб сме партньори, как щеше да постъпиш? Ще ми помогнеш ли да спечеля, или ще саботираш усилията ми?
— Определено щях да ти помогна. — Той измъкна нежно пръста си от навитата къдрица. Топлите му пръсти я погалиха по шията и се задържаха да усетят пулса й. — Дори да не бях Легендата — прошепна той, — пак бих искал да спечелиш.