Тела бе сигурна, че Джакс е истински. Но да повярва, че играта е истинска, би било чиста лудост.
Тя издърпа ръката си от хватката на Данте.
— Благодаря ти за тази интересна история.
— Чакай. Преди да…
Сетне Данте млъкна внезапно.
Тела се напрегна от страх, че отново е започнала да кърви, но Данте не гледаше нея. Тя хвърли поглед през рамо и й се стори, че зърва Йован. Само че сега, за разлика от предната вечер, момичето не беше облечено като Лудия шегаджия, а загърнато с роба. Дългата дреха се развя около глезените й, когато тя хукна да бяга.
Данте се обърна отново към Тела, бръкна във вътрешния джоб на сакото си и извади оттам чифт черни ръкавици, дълги до лакътя.
— Щом не искаш помощта ми, поне тези приеми — каза той и натисна едно от перлените копчета на ръкавиците.
Щрак.
Щрак.
Щрак.
Щрак.
Щрак.
Пет остриета щръкнаха от върховете на пръстите.
— Даваш ми ръкавици с вградени остриета? — възкликна Тела, а миг по-късно я заля силно облекчение, че Данте вече не докосва кожата й, която бързо се сгорещи при спомена за казаното от Скарлет. „Ръкавиците са символичен подарък… прието е мъжът да подарява ръкавици на жената, за която иска да се ожени… вероятно като символ на желанието му да се грижи за нея и да я защитава.“
Кожата й буквално пламна, когато бръсначите уловиха светлината на факлите. Десет миниатюрни обещания за защита. Ала Тела знаеше, че Данте иска да се ожени за нея точно толкова, колкото и Джакс. Сигурно просто е откраднал ръкавиците на излизане от ателието на Минерва, а фактът, че й пасваха идеално като размер, беше просто съвпадение.
— Какво искаш в замяна?
— Може би просто искам да съм сигурен, че пак ще те видя. — Данте натисна отново перленото копче да прибере остриетата, преди да сгъне ръкавиците и да й ги даде.
А после си тръгна, проклетникът.
Пое в същата посока като девойката, която Тела бе взела за Йован. Тя се изкуши да го последва, но сигурно точно на това се надяваше Данте — да я отдалечи от църквата на Легендата и следващата улика.
Тела се обърна към вратата, но символът на Каравала беше изчезнал като по магия, което в нейните очи бе само поредното потвърждение, че е попаднала на правилното място.
19
Религиозният опит на Тела беше силно ограничен — ако не броим отчаяните й молитви, тя бе използвала малката изповедалня на бащиния си остров да предава и получава тайно писма, — но щом пристъпи в светилището, дори тя разбра, че църквата на Легендата не е обикновен молитвен храм.
— Добре дошла. — Смугло момиче с красив цилиндър посрещна Тела с реверанс, присвити очи и червени воланчета. Много червени воланчета. Тела знаеше, че Легендата обича червения цвят, но това момиче беше прекалило определено. Червени воланчета обточваха платинената й рокля като ивиците на захарно бастунче.
— Поздравление, че намери вратата ни, но сега трябва да избереш внимателно, ако искаш да влезеш в църквата.
Момичето махна с ръка, воланчетата се люшнаха и няколко медни канделабъра оживяха сред дъжд от искри. Светлината им окъпа десетина стълбища, всичките настлани с дебели рубинени килими и протягащи се в различни посоки. Нагоре и надолу, настрани, досущ избягали вени, изчезващи в чернота. Някои изглеждаха по-износени от други, но всички до едно светеха с цвета на стар дъб, нашепвайки за отдавна повехнал блясък.
— Само едно от тези ще те заведе там, където искаш да отидеш, каза момичето.
— А другите къде ще ме отведат?
Алената усмивка на момичето изтля, а устните й се извиха надолу.
— Това е мистерия и риск, който трябва да поемеш, ако искаш да се присъединиш към нашето паство и да служиш на Легендата.
Тела не възнамеряваше да се присъединява към никого и определено нямаше планове да служи на Легендата. Освен това не й се катереше по стълби, но беше чувала, че да намериш тази църква е нещо като игра.
Плъзна отново поглед по рубинените стълбища. Всяко имаше свой характер, като например игривите, обточени със злато спирали отдясно. Някои навяваха мисли за приключения, като онова с тежката дърворезба право пред нея, досущ мост към измислена страна на фантазиите. Паянтовите стълби отляво пък изглеждаха неблагонадеждни, както и стълбата от ковано желязо без перила, която Тела отхвърли веднага. Накрая погледът й се спря върху прекрасно стълбище от черен мрамор, излъскано до огледален блясък и застлано с мек, недокоснат сякаш гранатовочервен килим. За разлика от останалите това стълбище се спускаше надолу.