Тела погледна скришом към момичето с волан четата. Надяваше се погледът му да й подскаже нещо за правилния избор на стълбище, но момичето гледаше неотклонно към нея с присвити очи.
— Е, реши ли вече?
Тела погледна отново към мраморното стълбище с мекия гранатов килим. Изражението на момичето не се промени, но раменете му се стегнаха. Явно не искаше Тела да тръгне по този път. Нещо подсказваше на Тела, че неохотата на странното момиче не е продиктувана от загриженост за нейното добруване.
— Сигурна ли си, че не би предпочела друго стълбище? — попита то.
— Да. Искам да видя какво ме чака в края на това и мисля, че ще ми хареса.
Момичето се засмя, но някак насила, когато Тела пое надолу по изящните черни стъпала.
Мраморното стълбище не се връзваше докрай с Легендата, но полагаше усилия. На всяка следваща площадка въздухът ставаше по-студен. Свещите по стените загасваха, а по недокоснатия килим и гладките перила се появиха петънца като от засъхнали капки кръв. Ала Тела бе виждала достатъчно пролята кръв и знаеше какъв става цветът й, когато засъхне. Това тук не беше кръв, а илюзия.
За всеки случай си сложи ръкавиците на Данте с остриетата. Миришеха на него, на мастило и тайни. Но за разлика от Данте бяха хладни на допир, също като тежестта на остриетата, скрити при върховете на пръстите.
След още няколко стъпала Тела спря да вземе една восъчна свещ от скобата в стената и видя, че в зида са пробити дупки, така че въздушното течение да разлюлява пламъка. Хитроумно. Уви, стъпалата ставаха по-стръмни и Тела скоро съжали, че е облякла толкова тежка рокля. Малко по-нататък дупките в стената изчезнаха, заменени от серия портрети с масивни рамки, всичките на млади мъже с цилиндри.
Отначало Тела реши, че изобразяват членове на паството, но всички лица бяха твърде красиви и с нещо злонамерено в погледа. Легендата.
Е, не той беше нарисуван на портретите, разбира се. Никой не знаеше със сигурност как изглежда Легендата, но явно членовете на църквата се бяха опитали да го изобразят според собствените си представи. Цветът на кожата му например варираше от прозирно бяло до тъмните нюанси на кафявото. Някои лица бяха тесни и остри като проклятия, други напомняха на херувими със заоблените си извивки или на серафими с релефните си черти. На няколко от портретите Легендата имаше белег на лицето, на други се усмихваше широко, на трети гледаше втренчено. Сърцето на Тела спря съвсем при вида на едно тясно лице, което й напомни за Джакс, със сребристосини очи и златна коса. Последният портрет й намигна, сякаш да каже, че всичко това е един голям майтап.
Може и така да беше. Може би Легендата отново си играеше с нея и стълбището нямаше край. Уморените й крака се подгънаха при тази мисъл. Може би никой никога не можеше да намери Легендата и църквата символизираше обреченото търсене на човек, който не може да бъде намерен.
Или пък Тела драматизираше излишно.
А после стъпалата далеч под нея се обляха в силна светлина, знак, че стълбището все пак има край. Тела пъхна свещта в една празна скоба на стената и ускори крачка.
След още няколко стъпала се чу писклива музика — цигулка, цимбал и банджо. Не беше най-приятната мелодия, но подхождаше идеално на таверната, която Тела откри в края на стълбището — чудата и мамеща.
Очакваше и тук всичко да е в червено, но таверната я изненада със зелените си цветове, греещи като съзряваща магия. Осъзна, че вече не чувства старата умора, сякаш въздухът беше също толкова опиващ като питиетата, които се сервираха в таверната.
Тъмнозелени маслени лампи осветяваха маси от бледоментово стъкло, а на канапета от зелено кадифе седяха хора и смучеха светещи бучки зелена захар или отпиваха от шишенца с лимоненозелена течност. Дори подът беше облицован с миниатюрни смарагдови плочки като опашките на русалки. Тази таверна нямаше нищо общо с кръчмите на Трисда, които бяха убийствено скучни и миришеха на разбити мечти и евтин ром. Не беше и съвсем като таверните на Каравала, но се опитваше да ги наподоби по интересен начин.
С чудатата си музика и светещите зелени напитки таверната граничеше със сюрреалистичното, което Тела свързваше с картите от тестето на съдбата. Такава карта Тела би нарекла „Изумрудената таверна“. Където да откриеш отговорите на опасни въпроси. В тестето на съдбата имаше една Празна карта и при други обстоятелства Тела сигурно би се запитала дали тази таверна не е липсващата орисия. Но въпреки лъскавата си показност отблизо помещението приличаше на брокат, който се преструва на звезден прах.
А и множеството стълбища, които бяха посрещнали Тела в преддверието, май нямаше да се окажат толкова опасни, колкото се бе опитало да й внуши момичето с воланчетата. Между масите, бара и малките бал кончета на галерията надничаха краищата на всички останали стълбища. Явно всички те водеха към едно и също място. Също като Каравала, тази църква беше пълна с илюзии и членовете на паството й се наслаждаваха искрено на атмосферата.