Клиентите на таверната бяха пъстра група от различни краища на света. Тела долови думи на различни езици, видя лица с всякакъв цвят, от светли до тъмни. Модните тенденции на облеклото също варираха, но всички присъстващи имаха едно общо нещо — носеха цилиндри.
Тела можеше само да гадае защо ги носят, дали като поклон пред Легендата, или защото искаха да приличат на него, но така или иначе почти всички хора в таверната бяха с цилиндри. Някои от шапките бяха по-скоро широки, отколкото високи, други бяха издължени и прави, трети нарочно изкривени или завити. Тук-там цилиндрите бяха украсени с пера, воалчета или друг вид шантави аксесоари. Имаше дори един с рога, а в другия край на таверната млада жена носеше два малки розови цилиндъра на главата си като допълнителен чифт уши.
Може би затова Данте не беше пожелал да влезе с нея. Може би ревнуваше от всички тези хора и тяхното сляпо страхопочитание пред Легендата. Макар че в момента изобщо не би трябвало да мисли за Данте и какво би казал той, ако я беше последвал.
Тела обходи за пореден път шумната тълпа с поглед, чудеше се къде може да е скрита втората улика, а после видя неколцина, наредили се на опашка пред две черни кадифени завеси с лъскави златни ресни. Тела поклати глава. Всичко тук наистина беше прекалено ярко и граничещо с кича. Разминаваше се с нейното усещане за Легендата, беше по-близко до начина, по който хората го възприемаха, образ, които господарят на Каравала вероятно одобряваше. По време на последната игра Каспар, актьорът, влязъл в ролята на Легендата, определено бе заложил на прекомерния блясък. Но по някаква причина на Тела не й се вярваше, че Легендата е такъв в действителност.
Макар още да не беше разкрила истинската му самоличност, тя бе получавала писма от него. Писмата бяха по-скоро обикновени, без никаква излишна украса, някои съвсем кратки, и въпреки това Тела бе усещала магията, пулсираща зад простичките думи.
Колкото и вълшебна да изглеждаше църквата на Легендата, тя не смяташе, че е уловила духа на човека, когото обожествяваше. Каравалът стигаше до крайности във великолепието си, но Легендата едва ли беше такъв.
И въпреки това Тела се отправи несъзнателно към завесите със златните ресни. Отвсякъде долиташе развълнуван шепот. Жените пощипваха бузите си да им придадат цвят, мъжете оправяха шалчетата си и някой току посягаше да си нагласи цилиндъра. Само че тук не всички носеха цилиндри, за разлика от клиентите на таверната. Може би тези хора не бяха членове на паството, а просто участници в Каравала, дошли да потърсят следващата улика.
Тела тръгна към началото на опашката. Не й се чакаше излишно, но и не смяташе за разумно да се вмъкне направо.
— Простете — обърна се тя към едно момиче с изящна шапчица и тънко алено було пред очите. — Защо всички се редят пред завесата? Какво има зад нея?
— Ако не знаеш, може би не ти е мястото тук.
— Не й обръщай внимание — обади се дългурестият младеж до момичето с воала. Облечен беше по-небрежно от останалите, с риза без яка, широки панталони на сиво райе и червени тиранти. — Сестра ми все забравя, че това е игра, и гледа всички съперници накриво.
— Разбирам — кимна Тела. — Ако питате сестра ми Скарлет, аз съм същата.
Очите на дългурестия младеж се разшириха, а момичето с воала си пое рязко въздух.
— Скарлет ли каза? Като Скарлет, която е спечелила последната игра?
— О, със сестра ми не участвахме в нея — отвърна Тела, но се постара гласът й да трепне малко, колкото да остави известно съмнение у слушателите й. Така рискуваше да издаде истинската си самоличност, но Каравалът не се печелеше, като играеш на сигурно. И май беше избрала правилната стратегия, защото младежът я изгледа с уважение и се дръпна да й направи място при тях на опашката.
— Аз съм Фернандо, сестра ми се казва Патриша, а това е нашият приятел Каспар.
Тела се постара да скрие изненадата си, когато един добре познат й актьор протегна ръка да се здрависа.
— Приятно ми е да се запознаем. — Държеше се съвсем като Джулиан, сякаш я виждаше за пръв път. Този път Тела не се стресна толкова, колкото с Джулиан, но въпреки това се почувства дълбоко несигурна, дотолкова, че да се запита дали наистина познава младия мъж насреща си.