— Дори ти имаш роля в това представление. — Армандо посегна към масичката, взе едно тесте на съдбата и започна да разбърква картите. — Сигурно си мислиш, че твоята роля не е по сценарий, но грешиш. Ето, мога веднага да ти кажа, че още щом влезе тук и ме видя, ти се прииска да ме нараниш и сигурно още ти се иска. Легендата те манипулира, води те по пътека, докато не се изчерпят всичките ти възможности и остане само онази, която той е планирал за теб.
— И защо му е да го прави? — попита Тела.
— Отговориш ли си на този въпрос, ще спечелиш играта. — Армандо сложи тестето в средата на масичката и махна на Тела да цепи. Картите бяха златни със сребърни спирали и необичайно плътни, сякаш наистина бяха направени от метал. Неразрушими като бъдещето, което предсказваха.
Тела ги гледаше втренчено, но не посегна да ги докосне. Да, беше обсебена от картите след онзи далечен ден, когато бе намерила тестето на майка си, да, беше надзървала от време на време да види какво показва Оракулът, но никога повече не ги беше използвала да прочете бъдещето си. Спазила бе даденото обещание, а и се беше опарила достатъчно първия път.
— Не, благодаря. Не дойдох тук да ми гадаят.
— Но искаш следващата улика?
— Нали току-що каза, че уликите са несъществени.
— Не, казах, че играта не се върти около тях, но все пак са необходими, за да насочат хората като теб по правилния път.
— Може пък да погледна небето и да се водя по съзвездията на Легендата.
— Съзвездията помагат в играта, но няма да те отведат към победата, а на мен ми се струва, че ти много искаш да спечелиш.
Побутна тестето към Тела и драсна с нокът по стъкления плот.
— И защо искаш да знаеш бъдещето ми? — попита тя.
— Грам не ми пука за бъдещето ти, но Легендата определено се интересува.
— Сигурно казваш това на всеки, който влезе тук.
— Вярно е. Но този път говоря сериозно. — Сега усмивката огря цялото му лице. Устните му се разтегнаха в съвършено очарование, зеленото на очите му стана ослепително и за миг Тела си помисли, че ако беше съвсем мъничко по-мил, Армандо щеше да е съкрушително красив. — Или играй с мен, или си опитай късмета в друг храм.
В същия миг, сякаш чакали сигнал, в далечината прозвучаха камбани. Два след полунощ. Не си беше дала сметка, че е станало толкова късно. Ако побързаше, вероятно би могла да хване някого от актьорите на Легендата в друга църква. Но сигурно и там щяха да поискат от нея същото.
Тела посегна към металическото тесте.
Картите бяха толкова студени, че усети ледения им допир дори през ръкавиците. Цепи, после Армандо ги разстла на ветрило пред нея. Ветрило в сребърно и златно. Би трябвало да блестят, но само след миг златното почерня, а сребърните спирали се патинираха, сякаш да я предупредят, че и бъдещето й ще потъмнее.
— Изтегли четири. Една по една.
— Знам как става. — Вместо да избере някоя от картите пред себе си, Тела посегна към една в левия край на ветрилото, скрита почти изцяло под другите. Картата изстърга неприятно по плота на масата, преди Тела да я обърне и да види една позната окървавена усмивка.
Принцът на сърцата.
Тела се вледени. Явно наистина не можеше да избяга от него.
Армандо се изхили подигравателно.
— Несподелена любов. Между теб и Данте май няма да се получи.
Сигурно би й станало неприятно, ако хранеше илюзии за противното. Само че тя знаеше отлично какво означава картата с окървавения принц. Без значение колко пренебрежително се изказваше Тела за любовта, Принцът на сърцата беше истинската причина да страни емоционално от всички момчета и млади мъже, които показваха интерес към нея. Тела знаеше как да задържи интереса на мъжете, но не го правеше, защото не виждаше смисъл. Защото знаеше, че не е писано да продължи дълго. Съдбата вече беше решила, че онзи, в когото се влюби, няма да отвърне на чувствата й.
Този път Тела обърна най-близката до себе си карта, най-очевидния избор и следователно най-малко вероятния.
Или не.
Девичата смърт.
Отново.
— Тази карта винаги ми е харесвала. — Армандо плъзна бавно пръст по перлената клетка около главата на девицата. — Смърт я откраднал от семейството й, за да я направи своя безсмъртна любима. Ала тя го отхвърлила, затова той затворил главата й в перлена клетка, така че никой друг да не я вземе. Но тя продължила да го предизвиква и всяка нощ се измъквала от владенията му, за да предупреди близките на онези, които Смърт ще отнесе.
— Знам историята — каза Тела.
— Тогава защо не си притеснена, че ще загубиш човек, когото обичаш?