— А сега — прошепна Палома, — ще ти кажа една тайна за картите, които прибрах. Нарисуваните на тях орисии някога са владели света, били са много зли и жестоки. Често заключвали хора в карти за игра, просто така, за забавление. И единствено орисия можела да ги освободи… освен ако…
Не. Тела се опита да задържи спомена, но той вече избледняваше невъзвратимо. Смуглата кожа на майка й стана прозирна, а устните й оформяха думи, които Тела вече не чуваше. Не. Не. Не! Точно тези думи трябваше да чуе. Те съдържаха отговора, който търсеше. Не знаеше какво се кани да каже майка й, но беше сигурна, че е от жизнена важност.
Тела посегна отчаяно към спомена, опита се да го задържи с нокти и зъби. Ала колкото повече се опитваше, толкова по-мътен ставаше той, превърна се в дим, който не можеш да задържиш, а после се разсипа напълно.
Когато отвори очи, Тела нямаше усещането, че от раменете й се е вдигнал товар. Чувстваше, че е загубила нещо. Сякаш се бе порязала лошо, но без да кърви. А и нищо не липсваше. Последният спомен с майка й не беше изчезнал. Очаквала бе Айко да го вземе, готова бе да се раздели с него, и сега си отдъхна, че споменът още е там.
Тогава защо имаше чувството, че Айко й е отнела нещо по-ценно?
24
Проклетият тефтер на Айко беше затворен, ала Тела можеше да се закълне, че изглежда по-дебел отпреди. Освен това излъчваше слаба светлина.
Какво беше взела Айко?
— Я по-бодро — каза й Айко. — Току-що си спечели правото да чуеш фантастичната история на една от най-прочутите престъпници на Валенда. — Посочи към портрета на стената. — Преди да изчезне, тя беше легенда в този град. Хората бяха така омаяни от нея, че й пишеха писма с молба да ги ограби или да ги отвлече. Рай Изгубената беше истинска кралица на престъпленията. Говореше се дори, че принцове от други континенти са писали писма до главатарите в Квартала на подправките, за да искат ръката й.
Тела я слушаше и се опитваше да задържи чувството на гняв заради откраднатия спомен, ала вместо това пред очите й се редяха картини за майка й, толкова ярки и цветни, сякаш Айко ги рисуваше в злото си тефтерче. Виждаше майка си като красива и дръзка девойка, която оставя след себе си бляскави следи от омайни легенди и си пробива силом път в историята, превръщайки се в мит.
А после се бе омъжила за бащата на Тела. От всички мъже, сред които е можела да избира.
— Защо Рай не е приела предложението на някого от онези принцове? — попита тя.
— Сигурно е знаела, че повечето принцове са жестоки, разглезени и себични. А и Рай копнеела за приключения повече, отколкото за любов. Хвалела се, че може да открадне всичко. И когато я предизвикали да открадне вълшебен предмет, които не можел да бъде откраднат, тя приела предложението. Ала предметът бил много по-могъщ и опасен, отколкото Рай подозирала. Не искала да го върне, не искала да рискува някой друг да го вземе, затова избягала и оттогава никой не я е виждал.
Тела обаче я беше виждала.
Сега фактът, че Рай се е озовала на Трисда с баща им, изглеждаше малко по-смислен. Никой не би я потърсил на незначителен завладян остров.
— Какъв е бил онзи предмет?
— Ако искаш да ти отговоря на този въпрос…
— Не — прекъсна я решително Тела. — Никакви сделки повече. Вече платих за отговора на този въпрос, той е част от историята на Рай.
Ноздрите на Айко се разшириха, спокойното й лице се изопна. Явно беше свикнала да взема, а не да дава.
Тела грабна омагьосания тефтер от масата и го вдигна над една запалена свещ.
— Кажи ми какво е откраднала или този тефтер ще стане на пепел.
Айко разтегли устни в тънка усмивка.
— По-смела си от сестра си.
— И двете сме смели, но по различен начин. А сега ми кажи за предмета. — Тела спусна бавно тефтера към пламъка, докато не усети миризмата на нагряваща се кожа.
— Предметът бил прокълнато тесте на съдбата — изсъска Айко.
Тела метна тефтера на масата. Наоколо й пергаментовите плакати се развяха, сякаш хартиените им сърца биеха в ритъм с нейното. За пръв път сърцето й биеше толкова бързо след целувката на Джакс. Сякаш това ново разкритие имаше своя собствена магия.
Единствено портретът на Рай Изгубената остана неподвижен, спокоен център в хартиена буря.
Тела знаеше, че портретите нямат чувства, но й се стори, че рисунката на Рай, жената, която майка й е била преди, затаява дъх и мълчаливо се моли дъщеря й да събере всички парченца на историята й.
Тела винаги бе знаела, че майчиното й тесте на съдбата е по-особено, различно от другите тестета. Но от думите на Айко излизаше, че то е единствено по рода си, нарекла го бе „прокълнато“.