Прокълнато. Прокълнато. Прокълнато.
Думата звучеше все по-силно в главата й, надвикваше се с плакатите, които все така плющяха по стените. Орисиите също били прокълнати от някаква вещица и ако можеше да се вярва на Джакс, проклятието ги беше заключило в тесте на съдбата.
„От опит мога да ти кажа, че е мъчително.“ Така бе казал.
Изглеждаше невероятно, че майка й е откраднала точно това тесте, но колкото повече размишляваше Тела, толкова по-логично й изглеждаше.
Ако майчиното й тесте на съдбата беше същото, което държеше в капан орисиите, нищо чудно, че майка й се беше ужасила, когато я завари да си играе с картите. А и преди онзи паметен ден тестето беше скрито, изглеждаше като мърлява кесийка с неприятна миризма. Явно прикриващото заклинание е отслабвало и се е развалило точно когато Тела е намерила картите.
Не можеше да повярва, че е държала в ръцете си тестето с орисиите… легендарните орисии, владели някога света.
Изглеждаше немислимо, но Тела бе получавала доказателства за това всеки път, когато Оракулът й бе показвал образи от бъдещето. Никога не беше виждала друга такава карта и едва ли щеше да види някога. Защото не беше просто карта. Беше орисия, прибрана в малкия й куфар.
Разсмя се при тази мисъл. Майка й трябва да е била истинско стихийно бедствие, щом е откраднала орисиите.
Ала сега беше безсилна, уловена в карта точно като тях.
Тази мисъл не й се стори забавна. Стана й криво, че се е разсмяла преди.
От деня, в който майка им изчезна, Тела вярваше, че вината отчасти е нейна, че ако беше послушала майка си и не си беше играла с кутията й за бижута, ако никога не беше обръщала картата с Девичата смърт, която вещаеше загубата на любим човек, майка им още щеше да е с тях. Обвинявала бе както картите, така и себе си. И се оказваше, че е била права, макар и по друг начин.
Майка й не бе избягала само защото Тела е обърнала конкретна карта. Избягала бе, защото дъщеря й бе намерила картите, а те, оказва се, бяха много по-могъщи и опасни, отколкото предполагаше Тела доскоро.
Плакатите по стените най-после спряха да се веят и магазинчето потъна в тишина. Ала Тела все още усещаше погледа на майка си от портрета и я измъчваше усещането, че въпреки всичко научено току-що, все още не знае достатъчно. Пропускаше нещо важно… нещо, което бе забравила.
— Защо ми се струва, че искаш да ми зададеш още един въпрос? — попита Айко.
Тела съвсем бе забравила за присъствието й, както и защо изобщо е дошла тук. Трябваше да намери третата улика, иначе майка й щеше да остане заключена също като орисиите. Едва ли точно това беше забравила, но забравеното, каквото и да бе то, едва ли можеше да е по-важно.
Тела извади отново картичката с втората улика.
Предназначението на тази игра е различно, за да го видиш, намери жената с пергамент и мастило магично. У нея е уликата, за която нетърпеливо трепериш, и само ти ще я намериш.
Тя вдигна очи към портрета на майка си.
Ами ако уликата не сочеше към жената, нарисувала тези портрети, както бе сметнала Тела в началото? Ако сочеше към жената, нарисувана на един от портретите, към Рай Изгубената например? Портретът беше нарисуван с мастило върху пергамент. А изображението й говореше по начин магичен и предназначен единствено за нея.
Тела подскочи на пръсти и дръпна плаката от стената.
Очакваше Айко да възрази, но тя изглеждаше нетърпелива почти колкото нея, дори проточи врат да види какво има от обратната страна на пергамента. Надпис със сребристо мастило.
Ако държиш това, значи си взела верния завой, но още не е късно да биеш отбой.
Уликите вече не водят към предмета, който Легендата иска, само сърцето ти знае вярната писта.
Основно място в сърцето й се падаше на нейната майка и Легендата явно е знаел това, иначе не би оставил уликата тук, на обратната страна на портрета й. Но какво общо имаше майка й с Каравала?
Тя беше пазила тестето, затворило в капан всички орисии, а Легендата искаше да ги унищожи. Възможно ли бе Рай да е откраднала и предмета, който може да унищожи орисиите? Но ако е така, защо…
Не. Тела прогони тази мисъл. Да повярва, че играта е истинска, гарантираше единствено лудост. Или пък вече е полудяла, каза си тя, щом сама не е сигурна в какво вярва.
Трябваше да разбере истината, преди да продължи. Трябваше да говори със Скарлет. Тя щеше да й помогне да изясни мислите си, особено ако подозренията на Тела са били основателни и сестра й знаеше за играта повече, отколкото беше склонна да признае.