Тръгна към вратата.
— Преди да тръгнеш — спря я Айко, — трябва да чуеш остатъка от историята.
— Мисля, че знам как свършва — каза Тела.
— Знаеш само привидния край. Истинският още не е написан.
— Тогава какво друго можеш да ми кажеш?
— Пропуснах една част от средата на историята. Рай открила колко могъщи и опасни са картите, след като ги използвала да погледне в бъдещето си. Според някои избягала не защото искала да опази картите, а за да промени предсказаното й бъдеще. Ала не знаела едно — че когато това конкретно тесте предскаже нещо, то не може да бъде променено, освен ако не бъдат унищожени картите.
— Благодаря ти, но се боя, че е малко късно за това предупреждение.
Лицето на Айко се изопна изведнъж.
И тогава Тела го усети. Нещо по-мокро от сълзи се стичаше по страните й. Събираше се в ямките на ушите й, после преливаше надолу към врата.
Кръв.
Гъста, топла и страшна.
Сърцето й прескочи веднъж, после още няколко пъти, главата й се замая, дишането й спря. Тела посегна да се опре на стената. Кръвта, която бе изгубила в ателието на Минерва, беше нищо в сравнение със сегашния кръвоизлив. Кръвта се стичаше към корсажа й на алени ручейчета. Явно Принцът на сърцата й напомняше за пореден път, че не играе тази игра за забавление.
Тела се прибираше в двореца. Ушите й все така бяха пълни с кръв и тя изкривяваше звуците. Дори след като кървенето спря, слабостта не изчезна. Сърцето й никога не беше било толкова бавно.
Туп…
Нищо.
Туп…
Нищо.
Туп…
Нищо.
Скоро щеше да остане само нищото.
Беше си купила евтино наметало от един уличен продавач, но можеше да се закълне, че слугите, които срещна в двореца, виждаха окървавения й корсаж през него.
Дори след като се изми и преоблече в една от роклите на Минерва — богата дреха от изящна топазено синя материя, — Тела все още усещаше засъхналата кръв в ушите си. Явно и кръвта й беше прокълната, защото така и не се изми напълно от ръцете и врата й. Би продължила да кисне във ваната, докато не излезе и последното петънце, но се потопи в ароматизираната вода само колкото силата й да се върне поне отчасти. Трябваше спешно да говори със Скарлет за престъпното минало на майка им и за Каравала.
Нахлузи ръкавиците на Данте, за да скрие петната, и излезе от златната кула. Изгубила бе представа за времето, но явно отдавна бе минало полунощ, когато най-после стигна до сапфиреното крило, където бяха настанили Скарлет. Тук всички сини нюанси изглеждаха позлатени и бляскави. Самотно слугинче подтичваше между големите аплици и подрязваше фитилите на свещи, дебели колкото човешка ръка. Момичето не я заговори, но Тела усещаше погледа му, докато вървеше към стаята на сестра си.
Скарлет обаче не отговори.
Тела почука по-силно, в случай че сестра й е заспала.
Никакъв отзвук.
Натисна дръжката и разтърси вратата с надежда шумът да събуди Скарлет, но нищо не последва. Сестра й или беше заспала много дълбоко, или не беше в стаята. А би трябвало да е там, защото не участваше в играта. Минаваше полунощ и Скарлет отдавна трябваше да се е прибрала.
Тела тръгна към младата луничава слугиня, която или подслушваше безсрамно, или се бореше с особено упорита свещ.
— Мога ли да ви помогна? — попита девойката и се обърна да я погледне, преди още Тела да е отворила уста. Определено подслушваше и явно бе значително по-смела от останалите слуги, които си вършеха работата в двореца с бърза крачка и сведени погледи.
Момичето с луничките се наведе съучастнически към нея.
Тела се дръпна инстинктивно, но слугинята, изглежда, не забеляза петънцата засъхнала кръв по врата й.
— Ако търсите онзи красив актьор с татуировките, мога да ви съобщя, когато се върне. Не излезе с другите. — Нетърпеливите й очи грейнаха по начин, който Тела познаваше до болка.
— Съжалявам — каза тя. — Нямам представа за кого говориш.
— Спокойно. — Момичето се изкиска пискливо. — Знам, че сте сгодена, и няма да кажа на никого, че сте го търсили.
Което означаваше, че ще каже на всички. Но в момента Тела си имаше по-големи грижи.
— Търся сестра си — уточни тя и посочи към стаята на Скарлет. — Казва се Скарлет. Висока, с гъста кестенява коса и…
— Знам коя е — прекъсна я слугинята. — Не съм я виждала от вчера. — После пребледня леко и продължи шепнешком: — Чух я да пита къде е Идиличният замък. Не се е връщала.
Идиличният замък беше замъкът на Джакс. Нямаше причина Скарлет да ходи там.