— О, сигурна съм, че нищо лошо не се е случило със сестра ви — побърза да добави слугинята, сякаш внезапно си бе спомнила с кого разговаря. — Аз хич не вярвам на приказките за наследника, хората само си говорят.
— И какво си говорят хората? — попита Тела.
— Ами че е убил последната си годеница. Но казват също, че е много красив — добави тя, сякаш хубостта му оправдаваше убийството. — Повечето слугини заявяват, че биха се венчали за него въпреки всичко.
Значи са глупачки, прииска й се да изтъкне. Прииска й се да отметне косата си и да стресне момичето с кръвта по ушите и врата си. Но Скарлет беше изчезнала. Вместо да плаши слугинчета, Тела трябваше да събере сили и да открие сестра си.
Подхвърли една монета на луничавата девойка, но дори това леко движение не се получи както трябва. Монетата почти не се завъртя във въздуха.
Когато стигна до гаража с небесните карети, камбаните отброиха три след полунощ — времето се движеше твърде бързо, а тя — твърде бавно. Дори небесната карета, в която се качи, сякаш се влачеше по огряното от звезди небе и се бавеше нарочно.
В нощта на бала замъкът й беше заприличал на момичешка фантазия. Но след като слезе от каретата и тръгна към каменната крепост, Тела се запита дали лъскавият бял пясъчник не е бил само маскировка, илюзия, създадена от Легендата. Тази нощ каменният градеж тъмнееше като строго пазени тайни, огрян от факли с мътен червеникав светлик, които губеха битката си с нощта.
Тела спря в подстъпите на моста да си поеме дъх. Чувстваше се малко по-спокойна заради ръкавиците на Данте. Не че долавяше реална заплаха. Всъщност замъкът изглеждаше почти безжизнен.
Освен вятъра, който развяваше полите й и рошеше косата й, всичко тънеше в тишина. От онази тишина, която обикновено се свързва с гробници, прокълнати руини и други места, където жив човек не стъпва. Тела потръпна зиморничаво. Не се боеше от опасността, но я предпочиташе във вид на самодоволни млади мъже. За втори път тази нощ й се прииска Данте да я беше последвал.
Не че й беше притрябвал.
Е, добре де, може би мъничко. Пристъпи тежко напред. Данте явно се беше отказал да я преследва, което си беше победа за нея, макар и победа, която не я зарадва особено. Знаеше, че се мъкне по петите й, защото ролята му го изисква, а дори интересът му да беше искрен, рано или късно пак щеше да я зареже. Всички й обръщаха гръб, освен Скарлет, единствената, която не беше в състояние да затвори сърцето си за нея.
Сигурно това е едно от нещата, които сестрите правят, помисли си Тела. Не знаят кога да обърнат гръб. Колкото до самата нея, ако имаше по-точна преценка за нещата, сигурно щеше да усети, че действията й са станали безпредметни, и щеше да сложи край още тук, в началото на моста, или поне щеше да се усъмни в думите на младата слугиня, че Скарлет така и не се е върнала от замъка — замък, който сега й се струваше по-празен от очите на счупена кукла.
Мостът беше сякаш по-тесен, отколкото Тела го помнеше, и по-висок също така, извисяваше се над черни води, които не изглеждаха толкова притихнали като в нощта на бала. Но после си спомни какво й беше казал Данте и побърза да прогони мисълта за Смъртта. Този път нямаше да мисли за Смъртта, за да не налива допълнително масло в огъня на магията й.
Стъпките й бяха нестабилни, дишането й — затруднено, но тя си повтаряше, че няма да падне, да скочи или да направи нещо друго, което да я хвърли към страшните води долу. Щеше да прекоси моста, да потропа на вратата и да намери сестра си. Ако Скарлет изобщо беше тук.
Тела мина по моста и спря от другата му страна. За миг й се стори, че чува тих звук на стъпки, но наоколо нямаше никого, дори стражи.
Събра сили и потропа с юмрук по тежките железни врати.
— Ехо! — извика жизнерадостно тя.
Нищо.
— Има ли някого? — добави тя малко по-остро.
Отвърна й само плисък на вълни.
— Аз съм Донатела Драгна, годеницата на престолонаследника!
Затропа агресивно по вратата въпреки растящата умора.
— По-леко, иначе може да се нараниш.
Тела се завъртя бавно. Очакваше да види Джакс, захапал поредната ябълка.
Но не беше той, а трима други.
25
Движеха се дебнешком към Тела като призраци, загърнати в тънки и някак овехтели сребристи плащове, отдавна изгубили блясъка си. Едната фигура беше висока. Втората — с много извивки. Третата сякаш място не можеше да си намери. И трите я лъхнаха на силен, стар парфюм със сладникави цветни акценти.
Изобщо нямаха място в студена и мрачна нощ като тази. Качулките на плащовете скриваха лицата им, а малкото, което се виждаше, или беше неестествено неподвижно, или беше покрито с маска.