Отначало й се стори, че няма звезди. Погледнато отдолу, небето приличаше на лъскаво черно огледало. Но отвисоко, от прозореца на небесната карета, за миг й се стори, че небосклонът не е изцяло черен. Миниатюрни бели звездици грееха в очертанието на сърце, което обхващаше почти цялата столица, като звезден прах по краищата на древния град, намек за вълшебство, заклинания и детски мечти.
Тела залепи нос за прозорчето на каретата. Беше твърде тъмно да различи хората долу. Но лесно си представи как участниците в играта обикалят трескаво улиците. Дочула бе слугините да говорят колко недоволни били всички, задето Елантин е отменила четвъртата нощ на Каравала.
Понеже животът й зависеше от изхода на играта, Тела също не бе искала да пропусне една нощ от Каравала. Но тялото й се бе зарадвало на почивката. След вечерята при Елантин Тела беше потънала в дълбок и продължителен сън. Очаквала бе да се събуди с кръв в очите и по цялото лице. Но или Джакс й беше дал почивка от злодеянията си, или кръвта, която Данте и Джулиан й бяха дали да пие, все още противодействаше на смъртоносната му целувка.
Уви, заклинанието не беше развалено напълно. Сърцето й отново биеше по-бавно от нормалното.
Туп… туп.
Нищо.
Туп… туп.
Нищо.
Туп… туп.
Нищо.
Нищо.
Тела притисна ръка към гърдите си и прокле Джакс. Допълнителното прескачане на сърцето й беше като напомняне да побърза.
Каретата започна да се спуска към Храмовия квартал и Тела извади третата улика, която беше преписала от плаката с портрета на майка си.
Ако държиш това, значи си взела верния завой, но още не е късно да биеш отбой.
Уликите вече не водят към предмета, който Легендата иска, само сърцето ти знае вярната писта.
Тела вече бе сигурна, че предметът, необходим й да спечели Каравала, беше майчиното й тесте на съдбата. Също така вярваше, че този път играта не е само игра и че Легендата наистина иска тестето. Но явно не знаеше къде е то. Затова чрез уликата я насърчаваше да следва сърцето си с надеждата Тела да знае къде майка й скрила картите.
Облак със силно ухание на тамян обви Тела, когато каретата й кацна в Храмовия квартал. По улиците още имаше богомолци, звучаха религиозни химни, но нямаше и помен от предишната навалица. Никой не споменаваше и името на Легендата.
Изглежда, тя беше единственият участник, чието сърце го е довело тук. Макар да я беше довело не толкова сърцето, колкото майчиният й пръстен с опал, който според Елантин беше нещо като ключ, свързан с Храма на звездите.
Тела се надяваше императрицата да е права и пръстенът наистина да е ключ, който да отключи тайните към майчиното й тесте на съдбата. Но едва ли щеше да е толкова лесно, а връзката на пръстена с храма я изпълваше с лоши предчувствия.
Религиите, които се практикуваха във Валенда, приличаха повече на забавление, отколкото на истински вероизповедания. Но Тела беше чувала, че богомолците в Храма на звездите вярват искрено и са готови да принесат в жертва младостта си, красотата си и каквото друго бъде поискано от тях. И макар да не знаеше много за звездите, беше чувала, че тези древни създания са без душа и приличат на хора по-малко и от орисиите. Не разбираше как някой би искал да се присъедини към това паство.
Стегна въжето на кръста си около тънката роба, с която се беше сдобила с помощта на слугиня в двореца. За да я пуснат в светилището, трябваше да изглежда като послушница, кротка и непретенциозна, и да е облечена в това ужасно одеяние.
Потръпна, когато вятърът се мушна между краката й. Никога не беше страдала от излишна скромност, но сега имаше чувството, че се загърнала в чаршаф, вързала е краищата му на едното си рамо, а на талията го е пристегнала с въже, което се влачеше по земята. Крайно непривлекателна одежда и доста неподходяща, ако се наложи да тичаш.
А всичко в Храма на звездите й нашепваше да избяга по най-бързия начин.
Върху куполообразния покрив на храма стърчаха гигантски криле, блеснали като пламъци, но въпреки великолепието им пред входа на светилището нямаше никого. Сигурно точно затова по широките, огрени от лунната светлина стъпала се редяха толкова много статуи, създаващи измамното впечатление за живот. Макар че вгледаш ли се по-отблизо в тях, никога не би ги сбъркал с хора.
Масивни и високи като храмови колони, мъжете бяха с мускулести ръце, дебели колкото дървесни стволове, а жените имаха нереалистично големи гърди и очи от аквамарин. Сигурно изобразяваха звездите, реши Тела. Вероятно би ги взела за красиви все пак, ако не беше забелязала и други статуи. По-малки и по-тънки. Които пълзяха в краката на звездите. Смущаващо реалистични, живи почти. Горящи факли хвърляха червеникава светлина върху човешките фигури, огряваха капчиците пот по челата им и мазолите по ръцете. Всички бяха боси, някои се бяха превили в знак на подчинение, други протягаха ръце нагоре, поднасяйки в дар повити бебета и малки деца.