Погнуса задави Тела и тя неволно се запита какво ли е заменила майка й срещу пръстена с опал.
— Ако това не ти харесва, почакай да видиш какво има вътре. — Данте се беше облегнал на една от колоните край масивните врати на светилището, целият бронзова плът и лъскави татуировки…
И да му се не види, гол до кръста.
Съвсем гол.
Тела си каза, че не трябва да го зяпа, а просто да мине покрай него, без да му обръща внимание, ала не беше в състояние да откъсне погледа си, нито да спре горещата вълна, заляла гърдите и шията й. И преди беше виждала разсъблечени млади мъже, дори можеше да се закълне, че вече е виждала и Данте без риза… но сега, на върха на стълбището, той изглеждаше различен. По-висок и по-едър. По-хищен. Облечен беше като статуите, само с широк бял чаршаф, увит около долната половина на тялото, който подчертаваше допълнително бронзовото съвършенство на прасците и гърдите му.
Тела захлопна рязко уста, но беше късно — Данте вече я бе видял да се излага като последната глупачка и се хилеше самодоволно. Бели зъби и съвършени устни, като да беше от звездите, на които се кланяха в светилището. И наистина приличаше на тях, проклет да е. Убедителен в лъжите си, точно както я беше убедил, че наистина го е грижа за нея.
Виждаше го за пръв път, след като я беше пренесъл на ръце от Идиличния замък. Сигурно очакваше да му благодари, задето я е спасил онази нощ. Но след онова, което беше казал на Джулиан — че държи на нея само защото ще ги заведе при картите, Тела нямаше намерение да му благодари за каквото и да било. Искаше да му каже нещо остроумно или пренебрежително, вместо това обаче за свой ужас избълва:
— Никога не трябва да носиш риза.
Усмивката му беше опустошителна. Данте се оттласна от колоната и облегна лакът на една от статуите близо до Тела. Лунната светлина затанцува по дебелите черни тръни, татуирани върху ключицата му, докато тъмните му очи се взираха в Тела. Плъзнаха се по една от цепките на тогата й и…
Веждите му се свъсиха.
Нещо се преобърна в стомаха на Тела.
— Защо ме гледаш така?
Без да отговори, Данте посегна, хвана единия край на въжето около кръста й и го дръпна.
Кожата на Тела пламна внезапно.
— Какво правиш?
— Помагам ти.
Данте посочи към една от женските статуи, която беше облечена като Тела, само че въжето беше стегнато под гърдите й, а после се увиваше и кръстосваше няколко пъти преди възела на кръста, така че само две къси крайчета висяха на нивото на ханша й.
— Лошо си го вързала — обясни Данте и хвана другия край на въжето. — Трябва да го развържем и да го стегнем наново.
Тела издърпа двата края на въжето от ръцете му и отстъпи назад.
— Няма да ми развързваш дрехата на стълбите.
— Значи мога да я развържа на друго място? — Гласът му тегнеше от тъмни обещания.
Тела го перна с въжето.
— Шегувам се. — Данте вдигна ръце с изненадващо момчешка усмивка. — Нямах намерение да те събличам тук или другаде. Но трябва да ти оправим чаршафа, иначе няма да те пуснат вътре.
— Не е чаршаф, а тога — възрази Тела. — И няма значение как е вързана.
— Напротив. Май не знаеш достатъчно за това светилище. Зад мраморните врати започва друг свят. Но ако искаш да влезеш така, заповядай — каза той и перна единия край на въжето в ръцете й.
Тела изръмжа.
— Мисля, че просто обичаш да ме тормозиш.
— Ако ти е толкова неприятно, защо не си тръгваш?
— Защото си застанал на пътя ми.
Глупаво извинение. Тела го знаеше, а подозираше, че същото се отнася и за Данте.
Много по-лесно й бе да го презира в мислите си, отколкото лице в лице. Постоянно се сещаше как я бе гледал, докато я носеше от Идиличния замък. И онзи миг, когато й се беше сторил така измамно млад и почти уязвим. Но дали причината беше в страха му, че може да я изгуби? Или просто се е боял, че така ще се прости и с шанса си да намери тестето на съдбата?
Изкушаваше се да го попита, да хвърли дочутото в лицето му, да види как ще реагира.
Думите натежаха на върха на езика й.
Но нито една не излезе на бял свят.
Не искаше да чуе отговора на Данте, защото така или иначе историята им беше обречена на лош край. Все още не знаеше дали Данте, или Джулиан е Легендата. Разговорът й със Скарлет беше посял семената на съмнението. Но ако се окажеше, че Данте е Легендата, то Тела непременно трябваше да убие в зародиш чувствата си към него.