След пиесата снощи и след като бе стигнала до извода, че Джакс смята да освободи всички орисии, Тела беше преосмислила плановете си. Не искаше нейна да е отговорността, че е пуснала орисиите на воля и е обрекла империята на жестокото им владичество. Но и не искаше да умира отново, пък и вече беше само на крачка да спаси майка си и да й зададе множеството въпроси, натрупали се след деня на изчезването й.
Нямаше да се държи като страхливка и да се преструва, че няма избор, само защото възможностите не й харесват. Имаше възможност да избира и беше избрала. В края на играта щеше да предаде Легендата на Джакс.
Можеше само да се надява, че Данте не е Легендата. Но дори да не беше, двамата нямаха общо бъдеще.
Тела не се гордееше с този свой избор, нито че избягваше неизречените неща помежду им. Избираше по-лесната пътека, като премълчаваше случилото се при Идиличния замък и след това — как тя едва не бе загинала, а той я беше спасил. Ала Данте също не повдигаше въпроса. Може би и той предпочиташе да не говорят за това.
— Добре. — Тела му връчи двата края на въжето. Щеше да му позволи тази последна волност, после да го отпрати. — Само побързай.
Стисна решително горния край на дрехата си. Напомни си, че не е от свенливите. Защо ли обаче имаше чувството, че стиска не просто дрехата, а собствените си юзди? Всеки сантиметър от кожата й потръпна, когато той скъси разстоянието помежду им. Данте миришеше на мастило и други тъмни, изкусителни неща.
Тела стисна по-силно тънката материя. Данте намери възела на кръста й и бавно започна да го разхлабва, теглеше и подръпваше, докато тя не се озова толкова близо до него, че виждаше само релефа на татуираната му гръд. Ръцете му бяха покрити със символи, но гърдите му разказваха цяла история. Кораб с разкъсани платна се беше разбил върху корема му под погледа на умиращи звезди. Гора в пламъци покриваше ребрата му от едната страна. Под ключицата черно сърце като онова на ръката му ронеше кървави сълзи и изглеждаше толкова истинско, че сякаш пулсираше. А когато Данте се извърна леко, Тела зърна върховете на чифт широки криле, татуирани на гърба му.
Повтаряше си да не зяпа. Но когато затвори очи, усещанията станаха още по-наситени. Лекият допир на пръстите му по ханша й караше сърцето й да препуска. Натискът на палеца му край възела на кръста й я накара да затаи дъх. Миг по-късно тънкото въже се предаде и падна в ръцете му. А тя остана само по чаршаф.
Тела отвори рязко очи.
Данте прокара език по устните си като тигър, който току-що е надвил коте.
Тела стисна чаршафа като за последно.
— Да не си посмял да си тръгнеш с въжето!
Той вдигна вежда.
— Наистина ли мислиш, че ще те зарежа на стълбите, след като положих толкова усилия да спечеля доверието ти?
— Нали уж работеше за Легендата?
Той се наведе към нея.
— Мисли си каквото щеш, но ако наистина вярваш, че това е единствената причина да съм тук в момента, значи не си толкова умна, за колкото те смятах.
После въжето се плъзна около нея.
Кръвта й кипна, когато Данте я обгърна с ръце да го прекара под гърдите й.
— Много ли е стегнато? — попита той.
— Не.
— Сигурна ли си? Защото ми се стори, че затаи дъх. Или просто аз ти въздействам така?
Устните му докоснаха ухото й, а тихият му смях погъделичка нежното местенце отдолу.
Би го зашлевила, но не смееше да пусне чаршафа.
— Това ти е приятно, нали? — попита вместо това.
— Би ли предпочела да ми е неприятно, че те прегръщам? — Ръцете му я обгърнаха отново и този път не се размина с едва доловим допир. Тела усети натиск по ребрата си, докато Данте прехвърляше двата края на въжето около нея, за да ги кръстоса малко над пъпа й.
Не би трябвало да се изчервява до ушите заради подобно нещо, нали? Това беше краят на историята им, а не интересната част.
Данте прехвърли още веднъж въжето около нея и ръцете му се задържаха на талията й.
— Как е?
— Добре.
— Питах за въжето.
— Знам — каза Тела, макар да беше сигурна, че пресекващият й глас издава лъжата. — Разкажи ми за татуировките си — помоли тя, с надежда да отвлече вниманието си. — Означават ли нещо, или са просто хубави картинки?
— Наистина ли ги смяташ за хубави?
— Нещо против думата ли имаш?
— Когато я използваш във връзка с мен — не. — Гласът му беше хладен като коприна, но Тела можеше да се закълне, че Данте стегна въжето на гърба й малко по-силно от необходимото, преди да каже: — Играя толкова много роли, че татуировките ми помагат да си спомня кой съм в действителност. Всяка разказва истинска история от миналото ми.