Но тя вече притискаше пръст към стария пръстен на майка си. Червена капка кръв се оформи като миниатюрна розова пъпка, падна в медната купа и побеля.
Тела гледаше със затаен дъх как бялата капка кръв се превръща в мъгла, в отражение на жена, застанала пред медна купа, съвсем същата като тази пред нея. Но не беше просто някаква жена. Беше Палома, майката на Тела. По-възрастна, отколкото на портрета в магазинчето с най-издирваните престъпници, долу-горе на възрастта, на която беше изчезнала. Но изглеждаше много по-напрегната, отколкото я помнеше Тела. От загадъчната й усмивка нямаше и помен, нито от искриците в тъмните й очи. Една много по-корава версия на жената, която Тела познаваше.
Във видението Палома не беше увита в чаршаф като Тела, или пък бялата тога се криеше под тъмносиния й плащ. Изглежда, говореше с някого, но от събеседника й се виждаше единствено сянка.
— Рай Изгубената — казваше сянката. Мъжки глас като оживял дим. Гъст, тежък и задушаващ. — Нали се закле повече никога да не сключваш сделка с нас?
— Клетви се дават и се нарушават — отвърна Палома. — Явно същото важи и за заклинанията, защото онова, с което скрихте картите ма, отслабва.
— Точно затова предложихме да ги оставиш в трезора ни при другите неща, които ти пазим.
— Предложили сте? — изсумтя Палома. — Тъкмо обратното. Казахте, че не мога да ги прибера в трезора ви.
— Не, обяснихме ти, че ще трябва да платиш допълнително за това.
Палома застина.
— А, спомняш си, все пак — каза гласът. — И понеже сме великодушни и благородни, предложението ни още е валидно.
— И цената е същата?
— Да. Бъди благодарна, че не искаме повече срещу защитата на един толкова страшен предмет.
— Какво повече може да се поиска от една майка? Какво повече от първородното й дете?
— Бихме могли да поискаме и второто.
— Никога няма да ви дам и двете — каза Палома. — Но можете да вземете втората ми дъщеря.
— За какво ни е втората — попита сянката, — освен като украшение?
— Видях бъдещето. Тя ще владее голяма сила. Ако не ми вярвате, мога да го докажа с картите. Макар че ще е по-добре за всички, ако не ги използвам повече. — Палачът вдигна упорито брадичка. — Проклятието, което държи орисиите заключени, губи от силата си. Отслабва всеки път, когато картите се използват.
— Това не ни засяга.
— А би трябвало. Още орисии ще се измъкнат от затвора си. Позволете ми да скрия картите в подземията ви, докато търся начин да ги унищожа. Освен ако не искате този ваш молитвен дом да се превърне в храм на Падналата звезда… Защото ви гарантирам, че върнат ли се орисиите, хората ще могат да се молят единствено на тях.
Сенчестият силует потъмня почти до черно.
— Добре — каза гласът накрая. — Дай ни втората си дъщеря и ще ти позволим да прибереш прокълнатите си карти в нашите подземия.
— Разбрахме се, значи. — Палома сряза с нож дланта си. — Дъщеря ми…
— Не! — Тела събори медната купа от пиедестала и разруши образа, преди да й е показал още ужасни неща. — Майка ми не е трябвало да прави това. Не е имало право! — Тя тръсна глава, зарови пръсти в косата си и заотстъпва. — Дори образът да показва истината, майка ми не е имала право да ме дава. Не съм нейна, за да ме дава.
— Но го е направила — подчерта Терон. — Впечатано е в кръв. Веднага щом ти…
Тела хукна, преди Терон да е довършил изречението. От думите му излизаше, че Тела трябва да стори нещо, преди да я вземат, а тя никога нямаше да допусне това, никога. Никога нямаше да принадлежи комуто и да било.
Терон не тръгна след нея. Може би това означаваше, че всичко е било само изпитание и видяното в купата не е истинско. Или просто не се налагаше да я гони, защото тя вече му принадлежи.
Не чу и Данте да я следва, затова само хвърли бърз поглед през рамо, докато слизаше на бегом по стъпалата пред светилището. Едва не се спъна в смотания чаршаф, но продължи да тича.
Скарлет е била права. Майка им е била по-лоша и от баща им. Той поне бе изчакал Скарлет да навърши пълнолетие, преди да я продаде като коза. Тела никога не се беше чувствала толкова отчаяна. Направила бе толкова жертви за майка си, рискувала бе живота и свободата си, убедена, че майка й все още я обича и се нуждае от нея. А излизаше, че никога не я е обичала. Не само я беше изоставила, а я бе подарила като стара рокля.