Сигурно щеше да продължи да тича, докато не падне от изтощение, но пантофките й се прокъсаха, а мястото, където се наложи да спре, й беше непознато.
Под краката й имаше трева, която тъмнееше в нощния мрак. Вместо на тамян и ароматни масла въздухът миришеше на силна бира и сайдер. Тела хвърли поглед около себе си и видя временни сцени и театрални завеси, опънати между дървета.
Озовала се бе в някакъв парк. Нямаше представа в коя част на града се намира.
Определено не беше в Квартала на подправките. Всичко тук беше твърде хубаво. От пържените лакомства на уличните продавачи, поръсени със счукани виолетки и захар, до красивите рокли на жените и богато украсените колани на мъжете. Само че мечовете на коланите не изглеждаха истински, нито бижутата на жените.
Явно се бе озовала насред някакъв малък фестивал с улични представления или панаир в чест на наближаващия празник. Забавление за онези жители и гости на Валенда, които не участваха в Каравала. Хората я стрелкаха с любопитни погледи, но едва ли биха я взели за актриса от театрална трупа. Освен ако някоя от пиесите не включваше жертвоприношение на девица, костюмът й беше крайно неподходящ. Жените наоколо бяха облечени в широки рокли с дълги ръкави, а Тела беше с голи крака и ръце. Изведнъж й стана много студено. Умората я застигна като ледена вълна. Трепереше цялата, не й стигаше въздух, а сърцето й не изпомпваше достатъчно кръв, за да я топли.
Зърна един търговец, който продаваше наметала, и грабна от сергията му тъмен плащ със своя размер.
— Крадла! — развика се търговецът.
Тела понечи да хукне.
— Дай ми го! — Тежки ръце я събориха на земята, после дебелакът се метна отгоре й.
— Махни се от мен! — писна тя и взе да се гърчи. — Ще ти върна тъпото наметало!
Търговецът се претърколи и дръпна наметалото от раменете й. Но ръката му остана на врата й и го стисна силно. Много силно. Толкова силно, че прешлените й изстъргаха.
— Мръсна крадла — изсъска дебелакът, все така притиснал лицето й в тревата. — Това да ти е за урок друг път да не…
— Пусни я! — ревна някой.
Натискът върху врата й изчезна внезапно. После нечии ръце я вдигнаха и я прислониха крепко към развълнувана гръд, която миришеше на мастило, пот и ярост.
— Незаконно е да убиеш някого само защото е взел плащ назаем — изръмжа Данте на търговеца.
Гневна червенина изби по брадатото лице на продавача.
— Не го взе назаем. Открадна го!
— Не мисля така — възрази Данте. — Наметалото е в твоите ръце. Не го видях в нейните. Но определено видях как се опитваше да я убиеш.
Търговецът избълва серия от ругатни.
— Дай ни плаща и няма да извикам стражата — предложи Данте.
От мястото си Тела виждаше само гърдите му, но лесно можеше да си представи как изглежда Данте в момента — като воин, гол до кръста в цялото си божествено великолепие, като жадна за мъст звезда, току-що паднала от небето.
— Добре де — изръмжа мъжът. — И без това плащът се изцапа.
— Ще взема един и за себе си, черен. — Гласът му беше безмилостен, но не и прегръдката му. Данте подпъхна нежно наметалото около голите й рамене и треперещите крака.
— Добре ли си? — попита той.
Би искала да кимне, да се изсмее или да го подразни с някоя остроумна реплика. Опита да се засмее, но звукът изобщо не приличаше на смях, после пробва да кимне, но главата й падна безсилно на гърдите му.
Не искаше да плаче. Нито гадният търговец, нито майка й заслужаваха и една нейна сълза. Но макар да се отърси лесно от спомена за грубите ръце на продавача, споменът за думите на майка й не искаше да си отиде. Не само я бе изоставила, а я бе продала. Не и Скарлет обаче; категорично бе отказала да даде Скарлет. Изглежда, все пак е обичала една от дъщерите си, но тази дъщеря не беше Тела.
Сълзи напълниха отново очите й.
— Да пукне дано! — Не беше сигурна дали го прошепна, или го извика. — Години наред се молих на всички светци да я опазят жива, докато намеря начин да я открия. Толкова молитви нахалост, а тя ме е дала като мръсен парцал. Но сега си връщам молитвите обратно! — Този път наистина го извика. — Връщам си ги обратно! Да пукне или да гние до живот в хартиения си затвор, не ми пука. Не ми пука…
Нямаше представа колко пъти е повторила последните три думи.
Данте все така галеше утешително косата й със силните си пръсти. От време на време я целуваше леко по върха на главата. Не каза нищо, докато тя не утихна, после попита:
— Къде искаш да те отведа?
— Някъде, където да забравя.
33