Приела бе раздадените й карти и ги беше превърнала в своя съдба, защото това е бил единственият начин да се защити след изчезването на майка си. Но ако решеше да отхвърли пророчествата на картите, дали това нямаше да промени съдбата й? Нова съдба, в която има място за любов без страх?
Когато целувката им най-после приключи, наметалата им се валяха на земята, ръцете им се сплитаха в прегръдка, а небето се беше върнало на логичното си място към най-тъмния час точно преди зазоряване. Само луната още се помай ваше и несъмнено си мечтаеше да има устни след онова, което беше видяла.
Данте прошепна отново върху устните й, този път достатъчно силно, за да го чуе Тела:
— Мисля, че бих те харесвал, дори ти да беше злодеят.
Тя се усмихна.
— А аз май бих те харесвала, дори да беше героят.
— Но не съм — напомни й той.
— В такъв случай може би съм тук, за да те спася. — Този път тя го целуна първа. Но целувката не беше сладка като преди. Имаше горчив вкус. Металически. Не би трябвало да е така.
Тела се дръпна и сякаш звездите се върнаха за миг, по-силни, за да са по-жестоки. Светлината им огря Данте и кръвта, която капеше от ъгълчето на устата му. Бавна, червена и прокълната.
34
Тела скочи от ръба на фонтана и се обърна. Хукна слепешком нанякъде, като триеше с ръце устата си. Кръвта все така течеше и безмилостно я връщаше към истината за положението й, към играта, в която двамата с Данте бяха на противникови страни. Майка й не заслужаваше да бъде спасена, да, но Тела все още трябваше да спаси себе си.
Туп…
Нищо.
Туп…
Нищо.
Туп…
Нищо.
Сякаш Джакс я е наблюдавал и само е чакал да се почувства щастлива, за да й отнеме този рядък миг на блаженство.
Между бавните удари на умиращото си сърце Тела чу тежките стъпки на Данте зад себе си.
— Тела, моля те, не бягай. — Гласът му беше нежен като ръката, която сложи на голия й гръб. Цялото й тяло беше изстинало, освен мястото, където я докосваше дланта му. Толкова различно от ледените ръце на Джакс и небиещото му сърце. Ала в крайна сметка именно той, Джакс, щеше да триумфира.
Тела може и да беше единственият човек, способен да вземе прокълнатото тесте от трезора в Храма на звездите и да спечели Каравала, но истинските победители щяха да са Джакс и орисиите, които той планираше да освободи. Щом предадеше Легендата на Джакс, Тела щеше да се освободи от заклинанието, но щеше да се превърне в робиня на звездите, задето е използвала майчиния си пръстен. Свободата, за която се беше борила така упорито, щеше да остане само спомен. А с нея най-вероятно щяха да изчезнат Легендата и Каравалът.
Излизаше, че в крайна сметка Тела е злодеят в тази история.
Сигурно би могла да оправдае пред себе си плана да предаде Легендата на Джакс, ако още вярваше, че си струва майка й да бъде спасена. В момента обаче предпочиташе Палома да си остане заключена в карта.
— Тела, кажи нещо, моля те — настоя Данте.
— Няма да бягам. Само ми дай минутка.
Върна се при фонтана, като се постара да скрие лицето си от Данте. Загреба вино от басейна и изплакна кръвта от устата си, като внимаваше да не глътне и капка. Изплю виното в храстите, взе наметалото да си изтрие лицето, после го нагласи на раменете си. Протакаше. Данте я беше виждал да плаче, да кърви, виждал я бе на прага на смъртта. Малко кръв по устата й едва ли щеше да го уплаши.
— Още не ми вярваш, нали? — попита той.
Тела се обърна.
Нощта беше почти непрогледна, но тя видя бръчките, набраздили челото на Данте. Ръцете му бяха изопнати покрай тялото, сякаш му костваше усилие да не я прегърне.
— На себе си не вярвам — призна тя.
Данте пристъпи бавно към нея.
— Защото вече знаеш, че не е игра?
— Има ли значение какво ще кажа? Ако те попитам дали е истинско, ще ми кажеш ли истината?
— Щом питаш, значи не ми вярваш.
— Ами, опитай — подкани Тела.
— Отговорът е „да“. — Данте направи още една стъпка към нея. — За всичко.
— Дори за нас?
Той сведе леко глава.
— След случилото се преди малко смятах, че е очевидно.
— Но може би все пак държа да го чуя от теб. — И по-важно, имаше нужда да го чуе. Тела вярваше, че играта е истинска.
Искаше да повярва и че случващото се между двама им също е истинско. Най-после бе признала пред себе си, че иска нещо повече с него, но това още не означаваше, че и той изпитва същото. Играта може и да беше реална, но това не беше гаранция за искреността на техните отношения. — Данте, моля те. Трябва да знам дали си тук само заради Легендата, или защото това между нас е истинско.