— Но за да спечеля, трябва да се предам на звездите, а не съм сигурна, че мога да го направя.
— И няма да го правиш — каза сериозно Данте, сякаш изричаше обещание. — Ще намеря друг начин да влезеш в подземията на храма.
— Как? Нали чу Терон? Той каза, че само пръстенът ми може да отвори трезора, но е прокълнат и няма да проработи като ключ, докато дългът на майка ми не бъде платен.
— Тогава ще измисля друг начин да го платим.
— Не!
Усмивката му се разшири.
— Ако се боиш, че възнамерявам да дам себе си на звездите вместо теб, недей. Не съм чак такъв алтруист.
— Тогава какво ще направиш?
— Всяко заклинание може да бъде развалено. Винаги има задна вратичка. Ако звездите не приемат друго плащане, което да развали заклинанието върху пръстена ти, аз ще намеря задната вратичка.
След кратък размисъл Тела стигна до заключението, че казаното от Данте има смисъл. Връзваше се с думите на Джакс, че съществуват само два начина да освободиш някого от карта — или да развалиш заклинанието, или да заемеш мястото на затворника. Второто сигурно беше задната вратичка. Но мисълта за това я плашеше повече, отколкото мисълта за разваленото заклинание.
— Не се тревожи. — Данте притисна горещи устни към челото й и прошепна: — Довери ми се, Тела. Няма да позволя нищо лошо да ти се случи.
Само че сега тя се тревожеше за него. А и не беше свикнала да доверява другиму тайните си, още по-малко живота си. Долавяше подобни противоречиви чувства и у Данте.
Облак закри залязващата луна и окъпа лицето му в сенки. Той се отдръпна в мрака, но личеше, че вътрешната му борба продължава.
— Ще можеш ли да се върнеш сама в двореца? — попита я.
— Защо? Ти къде отиваш?
— Имам да свърша още нещо тази нощ. Но ти не се тревожи, ще те чакам на стъпалата пред Храма на звездите утре вечер, след фойерверките.
Говореше за последната нощ на Каравала. Фойерверките щяха да са в полунощ, да отбележат края на Навечерието и началото на Елантинин ден. Каравалът щеше да приключи на зазоряване.
Тела искаше да възрази, че времето няма да им стигне, но Данте вече се отдалечаваше. Вървеше към изхода на градината, но щеше да я чуе, ако извика след него. Вместо това Тела го последва на пръсти.
Повтаряше си, че му вярва и че е тръгнала след него само защото се тревожи какво би могъл да направи, за да я спаси. Но истината беше, че й се искаше да му вярва повече, отколкото му вярваше наистина. Дълбоко в себе си още не беше отхвърлила възможността той да е Легендата. Но ако беше Легендата и наистина държеше на Тела, щеше да я освободи от заклинанието още тук, в градината, с кръвта си, а не да я окуражава да вземе картите на майка си и да спечели играта.
Или Данте наистина я обичаше, или беше господарят на Каравала и пет пари не даваше за нея.
Може би, ако откриеше къде изчезва постоянно, щеше да разбере отговора на този въпрос. Но се оказа твърде бавна. Или Данте беше разбрал, че го следва. Така или иначе, докато стигне изхода на градината, от него нямаше и следа.
Тела огледа руините наблизо. Дори събра смелост да се върне в парка, където бе откраднала плаща. Но Данте го нямаше никъде, а нейните крака вече се подгъваха от изтощение.
Наближаваше изгрев-слънце, когато небесната й карета наближи двореца. Съзвездието на Легендата беше угаснало. Запалени факли блещукаха като точици по земята, но въздухът още беше студен след нощната си раздяла със слънцето. Тела нямаше търпение да затвори очи в апартамента си, но каретата й спря, преди да е кацнала. Пътниците в каретата преди нейната явно се мотаеха.
Тела отвори прозорчето и подаде глава навън, сякаш гневният поглед към пътниците отпред можеше да ги пришпори. И се оказа точно така, за нейна изненада.
Вратата на каретата се отвори, мярна се дреха в познат черешов цвят. Тела не можеше да е докрай сигурна — освен роклята, зърна само гъста тъмна коса, — но погледната в гръб, младата жена изглеждаше досущ като Скарлет.
Тела не я изпускаше от поглед, но Скарлет така и не се обърна. Подтичваше бързо и влезе в гаража още преди каретата на Тела да е потеглила отново. А после вратата на предната карета се отвори пак. И този пътник Тела видя единствено в гръб, но моментално позна небрежната походка, омачканите дрехи и златната коса. Джакс.
35
Надяваше се слънцето да изгрее скоро, защото тази странна нощ трябваше най-после да свърши. Ако светът й се преобърнеше още веднъж с главата надолу, щеше да се разпадне на съставните си части.