След няколко минути шахтата свърши. Погледнах към отдушника и през насечената от процепите светлина видях части от извито стълбище. Подът бе безупречно бял, почти красив, и най-важното — пуст. Преброих до три наум, след което издърпах колкото мога по-назад ръцете си и с мощен тласък блъснах капака на шахтата. Той изхвърча. С бърз поглед огледах щателно стълбището — просторно, цилиндрично затворено пространство с високи, измазани с хоросан стени и мънички прозорци. Едно огромно, спираловидно стълбище.
Сега се движех с пълна скорост, без да се крия. Трябваше да тичам. Измъкнах се от шахтата и се втурнах нагоре по стълбите. Някъде по средата сграбчих парапета и се прехвърлих през него върху по-горното рамо на стълбището. Охранителните камери сигурно бяха насочени към мен. Всеки миг алармената инсталация можеше да се включи. Втори етаж, трети етаж. Времето ми изтичаше. Докато приближавах вратата за третия етаж, откъснах идентификационната карта от медальона си и се спрях само колкото да я прекарам през електронния четец. Охранителните камери не бяха успели да задействат алармената система навреме, за да блокира стълбището. Бравата щракна — бях вътре. Блъснах вратата.
Озовах се в гигантска зала, изпълнена с редици от медицински носилки и кипящи химикали под метални аспиратори. Лекари и войници ме погледнаха със слисани лица.
Хванах първия човек, когото видях — млад лекар, който стоеше близо до вратата. Преди някой от войниците да може да насочи пистолет в нашата посока, аз мълниеносно извадих един от ножовете и го приближих до врата на мъжа. Останалите лекари и медицинските сестри замръзнаха по местата си. Няколко от тях изпищяха.
— Стреляйте и ще улучите него, вместо мен — извиках изпод носната кърпа на войниците. Оръжията им вече бяха насочени към мен. Лекарят потрепери, докато го стисках в здравата си хватка.
Притиснах ножа по-плътно до врата му, но внимавах да не го порежа.
— Няма да те нараня — прошепнах в ухото му. — Кажи ми къде са лекарствата против заразата.
Той изскимтя сподавено и усетих, че се поти здраво стиснат в Прегръдката ми. Войниците все още се колебаеха… но един от тях ме заплаши:
— Пусни лекаря! — извика той. — Горе ръцете!
Исках да се изсмея. Войникът трябва да бе новобранец. Прекосих стаята заедно с лекаря и спрях пред фризерите.
— Покажи ми.
Лекарят вдигна треперещата си ръка и отвори вратата на хладилника. Блъсна ни порив от леден въздух. Почудих се дали докторът усеща колко силно бие сърцето ми.
— Ето — прошепна той.
Отместих поглед от войниците достатъчно дълго, за да видя лекаря, който ми посочи най-горния рафт в хладилната камера. Половината от шишенцата имаха етикети, обозначени със знак Х. пресечен по средата: Вирусни мутации Т. Filoviridae. Върху другата половина бе изписано Противоотрова 11:30 ч. Но всички шишенца бяха празни. Лекарството бе свършило. Тихичко изругах. Погледът ми се плъзна по другите рафтове — по тях има само инхибитори срещу заразата и различни болкоуспокояващи. Отново изругах. Сега вече бе твърде късно да се връщам.
— Пускам те — прошепнах на доктора. — Залегни.
Освободих го от хватката си и го блъснах достатъчно силно, за да падне на колена.
Войниците откриха огън. Но аз бях готов за тях — прикрих се зад отворената врата на хладилника и куршумите рикошираха от нея. Грабнах няколко бутилки от инхибиторите срещу заразата и ги напъхах в ризата си. Хукнах да бягам. Един от заблудените куршуми ме одраска и пареща болка ме прониза нагоре по ръката. Почти бях стигнал изхода.
Минах бързо през вратата и в същия миг се включи алармената система. Чу се групово изщракване, когато всички врати към стълбището се заключиха отвътре. Нямаше откъде да се измъкна. Войниците все още можеха да минат през всяка врата, но аз нямаше да успея да изляза. Викове и стъпки отекнаха откъм лабораторията. Един от гласовете изкрещя:
— Ранен е!
Очите ми се стрелнаха нагоре към мъничките прозорци по измазаните с хоросан стени на стълбището. Бяха твърде далеч, за да мога да ги достигна от самите стъпала. Стиснах зъби и извадих втория нож, така че сега държах по един във всяка ръка. Молех се хоросанът да е достатъчно мек и скочих от стълбите, хвърляйки се към стената.
Забих единия нож директно в хоросана. От ранената ми ръка бликна кръв и изкрещях от усилието. Висях по средата между мястото, откъдето се хвърлих, и позицията на прозореца. Залюлях се напред-назад колкото мога по-силно.