Хоросанът започна да поддава.
Зад себе си чух как вратата на лабораторията се отваря рязко и войниците се изсипват отвътре. Навсякъде около мен проблясваха куршуми. Люшнах се напред към прозореца и пуснах ножа, забит в стената.
Прозорецът се счупи, внезапно се озовах навън в нощта и падах, падах, падах, като звезда към първия етаж. Разкъсах ризата си с дълъг ръкав и я оставих да се издуе зад мен, докато мислите ми свистят една след друга през главата ми. Присвити колена. Първо — ходилата. Отпуснати мускули. Поех удара с възглавничките на ходилата. Превъртях се. Земята стремително се приближи към мен. Приготвих се.
При удара си изкарах въздуха. Прекатурих се четири пъти, преди да се забия в стената от другата страна на улицата. За миг останах да лежа там, заслепен и напълно безпомощен. Над себе си чувах разгневени гласове, които се разнасяха откъм прозорците на третия етаж, където войниците разбираха, че ще им се наложи да се върнат обратно в лабораторията и да изключат алармената система. Сетивата ми постепенно се изостриха — сега вече усещах болката в хълбока и ръката си. Използвах здравата си ръка като подпора за да се изправя и потреперих. Гръдният ми кош пулсираше. Мисля, че си бях счупил ребро. Когато се опитах да стана, осъзнах, че съм изкълчил и един от глезените си. Не можах да преценя дали адреналинът не ми позволява да усетя и други последици от падането.
Чуха се викове иззад ъгъла на сградата. Напрегнах се да мисля. Сега бях близо до задната страна на зданието и няколко улички се разклоняваха в тъмнината зад мен. Закуцуках към сенките.
Когато погледнах през рамо, видях малка група войници да се спуска към мястото, където паднах — те сочеха счупените стъкла и кръвта. Един от тях бе младият капитан, когото видях по-рано — мъжът на име Метиъс. Той заповяда на хората си да се разпръснат. Увеличих темпото си и се опитах да не обръщам внимание на болката. Приведох рамена, за да могат черните ми дрехи и коса да ми помогнат да се слея с мрака. Не откъсвах очи от земята. Трябваше да намеря капак на шахта.
Сега периферното ми зрение бе замъглено. С усилия вдигнах едната си ръка до ухото и го опипах за кървави следи. Засега нямаше нищо — добър знак. Няколко мига по-късно забелязах капак на шахта на улицата. Изпуснах въздишка, понаместих черната кърпа, която покриваше лицето ми, и се наведох, за да повдигна капака.
— Стой. Не мърдай.
Завъртях се и видях Метиъс, младия капитан от входа на болницата срещу мен. Той бе насочил пистолета си право в гърдите ми, но за моя изненада не стреля. Стиснах здраво останалия в ръката ми нож. Нещо в погледа на мъжа се промени и аз осъзнах, че ме бе разпознал като момчето, което бе влязло в болницата, преструвайки се, че залита. Усмихнах се — имах достатъчно рани, за които да се погрижат там.
Метиъс присви очи.
— Горе ръцете. Арестуван си за кражба, вандализъм и влизане с взлом.
— Няма да ме заловиш жив.
— Ще се радвам да те заловя и мъртъв, ако предпочиташ.
Това, което се случи после, ми бе като в мъгла. Видях как Метиъс се стегна, за да стреля с пистолета. Хвърлих ножа си към него с всичка сила. Преди да успее да стреля, острието се заби здраво в рамото му и той падна назад с тъп звук. Не изчаках да видя дали ще се изправи. Наведох се и отместих капака на шахтата, след което се спуснах надолу по стълбата в тъмнината. Когато се напъхах целият вътре, издърпах капака обратно на място.
Контузиите вече започваха да ми се отразяват. Залитах из каналите, зрението ми ту се премрежваше, ту се фокусираше, едната ми ръка бе притисната здраво до хълбока. Внимавах да не докосвам стените. Усещах болка при всяко вдишване. Трябва да съм счупил ребро. Внимавах, дотолкова, че да обмисля в коя посока да вървя, като се стараех да се придвижвам към Езерния сектор. Тес щеше да бъде там. Тя щеше да ме открие и да ми помогне да се прибера на сигурно място. Мислех, че чувам тропота на стъпки и виковете на войници над мен. Без съмнение досега са открили Метиъс и може да са тръгнали надолу по каналите. Може вече да са по петите ми с глутница кучета. Взех мерки и тръгнах по няколко отбиващи се разклонения, като газя в мръсната канализационна вода. Зад себе си чувах плисък на вода и звуци на отекващи гласове. Поех по други разклонения. Гласовете леко се приближаваха, а после ставаха по-далечни. Продължавах в първоначалната посока, която е здраво запечатана в ума ми.
Ще е голям цирк, нали — да избягам от болницата, само за да умра тук долу, изгубен сред лабиринт от канали.