— Ще остане с теб завинаги, хлапе, докато не ти омръзне да ме виждаш.
00:01 ч.
Рубинен сектор
22ºC на закрито
Разбрах, че нещо се е случило, в мига, в който Томас се появи на вратата ни. Светлините във всички жилищни сгради бяха угаснали, точно както Метиъс каза, и само бензинови лампи осветяваха апартамента. Оли лаеше, та се късаше. Облечена бях в тренировъчната си униформа и черно-червена жилетка, стегнала бях ботушите си, а косата ми бе завързана в плътна опашка. За един кратък миг всъщност се зарадвах, че не Метиъс бе този, който чакаше пред вратата. Той щеше да види облеклото ми и да разбере, че съм се запътила към пистата. Отново не му се подчинявах.
Когато отворих вратата, Томас нервно се изкашля при вида на изненадания поглед, изписан върху лицето ми, и направи опит да се усмихне. По челото му имаше черта от черна смазка, вероятно оставена от неговия собствен показалец. Което ще рече, че той току-що бе привършил с чистенето на пушката си по-рано тази вечер, а патрулната му инспекция бе утре. Скръстих ръце. Той учтиво докосна ръба на шапката си в поздрав.
— Здравейте, госпожице Ипарис — изрече Томас.
Поех си дълбоко въздух.
— Отивам на пистата. Къде е Метиъс?
— Командир Джеймсън ви моли да дойдете с мен до болницата възможно най-бързо. — Томас се поколеба за секунда. — Това е по-скоро заповед, отколкото молба.
В кухината на стомаха ми се настани едно неясно усещане.
— Защо просто не ми се обади?
— Тя предпочита аз да ви съпроводя.
— Защо? — Гласът ми започна да се покачва. — Къде е брат ми?
Сега Томас си пое дълбоко въздух. Аз вече знаех какво ще ми каже.
— Съжалявам. Метиъс беше убит.
Тогава светът около мен притихна.
Сякаш от огромно разстояние можех да видя, че Томас все още говори, жестикулира с ръце, придърпва ме към себе си, за да ме прегърне. Аз също го прегърнах, без да осъзнавам какво върша. Не чувствах нищо. Кимнах, когато ме успокояваше и ме помоли да направя нещо. Да го последвам. Прегърнал ме бе през рамената. Мокрият нос на кучето буташе ръката ми. Оли излезе с мен от апартамента и аз му заповядах да не се отдалечава. Заключих вратата, пъхнах ключа в джоба си и оставих Томас да ни приведе през тъмнината до стълбите. През цялото време той ми говореше, но аз не го чувах. Гледах право напред, втренчена в отразителните метални декорации, които очертаваха стълбището, гледах към изкривените отражения — моето и на Оли.
Не можех да разгадая изражението си. Дори не съм сигурна дали имах такова.
Метиъс трябваше да ме вземе със себе си. Това бе първата ми ясна мисъл, когато слязохме до най-долния етаж на нашия небостъргач и се качихме в чакащия джип. Оли скочи на задната седалка и провря глава през прозореца. В колата се носеше задушлива миризма на гума, метал и прясна пот — група хора трябва да се бяха возили наскоро тук. Томас седна на шофьорското място и се увери, че предпазният ми колан е закопчан. Толкова дребно и глупаво нещо.
Метиъс трябваше да ме вземе със себе си.
Тази мисъл мина през главата ми отново и отново. Томас не каза нищо повече. Остави ме да гледам втренчено към притъмнелия град, докато се придвижвахме, и само от време на време ми хвърляше нерешителен поглед. Една мъничка част от мен ми напомня да не забравя да му се извиня по-късно.
С безжизнен поглед оглеждах обичайните сгради, покрай които преминавахме. Хора, най-вече работници, наети от бедняшките квартали, се струпваха по площадките на първите етажи, дори когато осветлението не работеше, и седяха прегърбени над купички евтина храна в кафенетата на партера. Облаци от пара се носеха високо в далечината. Джъмботроните, които винаги работеха, независимо от недостига на електроенергия, показваха предупреждения за наводнения и карантини. Няколко от съобщенията бяха свързани с патриотите — този път за още едно бомбено нападение в Сакраменто, при което са убити половин дузина войници. Няколко кадета, единадесетгодишни, с жълти нашивки на ръкавите, се мотаеха на стълбите пред една военна академия, а старите и захабени букви от надписа „Концертна зала Уолт Дисни“ бяха почти напълно избелели. Още няколко военни джипа минаха през нашата пресечка и аз видях безизразните лица на войниците вътре. Някои от тях носеха черни защитни очила и въобще не можех да видя очите им.
Небето изглеждаше по-облачно от обикновено — знак за предстояща дъждовна буря. Сложих качулката на главата си, в случай че забравя да го сторя, когато най-сетне слезем от колата.