Но това, което никак не се вписваше в изчисленията ми, бе следното: до този момент Дей никога не бе извършвал убийство. Това бе още една причина, поради която не смятах, че е свързан с патриотите. При едно от предишните си престъпления се беше вмъкнал в зона под карантина, като завързал уличен полицай. По служителя на закона нямаше и драскотина, като изключим насиненото му око. При друг случай той бе проникнал в банков трезор, но оставил четиримата охранители на задния вход невредими, макар и леко зашеметени. Веднъж бе подпалил цяла ескадрила от реактивни изтребители на някакво пусто летище посред нощ и на два пъти бе попречил на въздушни кораби да осъществяват полети, като бе повредил двигателите им. Един път бе обезобразил стената на военна сграда. Крал е пари, храна и стоки. Но не е поставял бомби край пътя. Не е стрелял по войници. Не е правил опити за убийство. Той не убиваше.
Защо тогава Метиъс? Дей е можел да осъществи бягството си, без да го убива. Дали престъпникът е търсил някакъв вид отмъщение? Направил ли му е нещо брат ми в миналото? Няма как да е било случайно — ножът бе забит право в сърцето на Метиъс.
Минал е право през интелигентното му, глупаво, упорито и прекомерно покровителствено сърце.
Отворих очи, вдигнах ръка и отново разгледах внимателно медальона. Той принадлежеше на Дей — отпечатъците от пръсти успяха да ни разкрият поне това. Украшението представляваше кръгъл диск без никаква гравюра по него, вещ, която открихме на пода на стълбището в болницата заедно с откраднатата идентификационна карта. Не бе символ от позната религия. Медальонът нямаше никаква парична стойност — изработен бе от нискокачествен никел и мед, а верижката му бе направена от пластмаса. Което ще рече, че той вероятно не го е откраднал, че то има различно значение за него и е готов да го носи със себе си, въпреки риска да го изгуби или изпусне. Може би бе талисман, който носи късмет. Може би му е подарен от някого, с когото е емоционално обвързан. Може би това е същият човек, заради когото той се опита да открадне лекарството против заразата. Медальонът криеше тайна — аз просто не знаех каква е тя.
Преди геройствата на Дей ме очароваха. Но сега той бе мой достоен враг — моя цел. Първата ми мисия.
Два дни събирах мислите си. На третия се обадих на командир Джеймсън. Имах план.
Дей
Сънувах, че отново съм вкъщи. Идън седи на пода, рисува някаква смахната форма върху дюшемето. Около четири или петгодишен е, бузките му са още закръгленки, с натрупани бебешки тлъстинки. На всеки няколко минути той се изправя и ме моли да оценя творбата му. Джон и аз сме заедно, свити на дивана и напразно се опитваме да оправим радиото, което нашето семейство притежава от години. Все още си спомням, когато татко го донесе вкъщи. „То ще ни информира в кои квартали има зараза“, бе казал той. Но сега винтовете и скалите му лежат захабени и безжизнени в скутовете ни. Моля Идън за помощ, но той само се изкикотва и ни казва да го оправим сами.
Мама е сама в малката ни кухничка и се опитва да сготви вечеря. И двете й ръце са увити в дебели бинтове — сигурно днес се е порязала на счупени бутилки или празни консервени кутии, докато е чистила контейнерите за боклук около Юниън Стейшън. Тя се сгърчва от болка, докато троши замразени зърна царевица с плоската страна на ножа. Наранените й ръце треперят.
— Мамо, спри. Аз ще ти помогна. — Опитвам се да стана, но усещам краката си, като залепени за земята.
След известно време повдигам глава, за да видя какво рисува Идън в момента. Първоначално не мога да различа формите — те изглеждат объркани, нахвърляни в произволни мотиви под ръцете му.