— Ръцете ли сте си наранили вчера, госпожо Уитъкър? — попитах след известно време.
Тя спря да пише и ме погледна гневно.
— Какво ви кара да мислите така, госпожице Ипарис?
— Не поставяте правилно интервалите между думите. Осланяте се на лявата си ръка.
Госпожа Уитъкър въздъхна и се облегна назад в стола си.
— Да, Джун. Вчера си навехнах китката по време на игра на кивабол.
— Съжалявам да го чуя. Трябва да опитате да изпълнявате замаха от рамото, а не от китката.
Намерението ми беше това да е едно сухо изложение на фактите, но думите прозвучаха като подигравка и не й се харесаха.
— Нека да си изясним нещо, госпожице Ипарис. Може да се смятате за много умна. Може да смятате, че перфектните ви оценки ви дават право на някакъв вид специално отношение. Дори може да смятате, че имате почитатели в това училище заради всичките ви глупости. — Тя посочи събралите се пред вратата студенти. — Но на мен започна неимоверно да ми омръзва от нашите срещи в кабинета ми. И повярвайте, когато се дипломирате и бъдете назначена на каквато позиция избере за вас тази страна, вашите лудории няма да впечатлят началниците ви. Разбирате ли ме?
Кимнах, защото тя това очакваше от мен. Но не бе права. Аз не просто се смятах за умна. Аз бях единственият човек в цялата република с перфектен резултат от 1500 на изпитанието. Бях прехвърлена тук, в най-добрия университет в страната, на дванадесет — четири години преди предвиденото. След това прескочих втори курс. За три години в „Дрейк“ съм получавала само отлични оценки. Бях умна. Притежавах това, което републиката считаше за добри гени… а по-добрите гени създават по-добри войници, което води към по-големи шансове за победа срещу колониите, както казват моите учители. И ако почувствах, че следобедните тренировки не са достатъчни, за да ме научат как да се катеря по стените, докато нося оръжие, то тогава… е, не е моя вината, че трябваше да се изкатеря по една от страните на деветнадесететажна сграда с ХМ-621 пушка, преметната през гърба ми. Това бе самоусъвършенстване в интерес на моята родна страна.
Носеха се слухове, че веднъж Дей е изкатерил пет етажа за по-малко от осем секунди. Ако най-търсеният престъпник в републиката бе в състояние да стори това, то как тогава щяхме го хванем, ако не сме бързи колкото него? А ако не можем да заловим дори него, как ще спечелим войната?
Бюрото на госпожа Уитъкър избибитка три пъти. Тя натисна и задържа един бутон.
— Да?
— Капитан Метиъс Ипарис е пред портала — отговори някакъв глас. — Дошъл е за сестра си.
— Добре. Пуснете го да влезе. — Тя освободи бутона и ме посочи с пръст. — Надявам се, че брат ви ще започне да върши по-добра работа в грижите си за вас, защото ако се озовете в кабинета ми още веднъж този семестър…
— Метиъс се справя по-добре от мъртвите ни родители — отвърнах аз може би по-остро, отколкото възнамерявах.
И двете изпаднахме в неловко мълчание.
Най-накрая след цяла вечност чух някаква суматоха отвън в коридора. Студентите, притиснати до стъклената врата, внезапно се разпръснаха и сенките им се отместиха, за да направят място на един висок силует. Брат ми.
Когато Метиъс отвори вратата и влезе, видях няколко момичета отвън в коридора да прикриват с ръце усмивките си. Но Метиъс концентрира цялото си внимание върху мен. Ние имахме едни и същи черни очи със златист отблясък, същите дълги мигли и тъмни коси. Дългите мигли отиваха особено на Метиъс. Дори когато вратата зад него вече бе затворена, аз все още чувах шушукането и кикота отвън. Изглежда, той бе дошъл от патрулното си дежурство направо в кампуса. Нагизден с парадната си униформа: черна офицерска куртка с два реда златни копчета, ръкавици от неопрен с полиетиленова подплата „Спектра“ и избродирани капитански отличителни знаци, бляскави пагони на рамената, официална фуражка, черни панталони, полирани ботуши. Очите ми срещат неговите.
Той бе бесен.
Госпожа Уитъкър хвърли блестяща усмивка към Метиъс.
— Ах, капитане! — възкликна тя — Радвам се да ви видя.
Метиъс докосна ръба на фуражката си в знак на учтив поздрав.
— Жалко, че отново е при такива обстоятелства — отговори той. — Моите извинения.
— Няма проблем, капитане. — Секретарката на декана махна пренебрежително с ръка. Каква подмазвачка… особено след това, което току-що бе казала за Метиъс. — Вината не е ваша. Сестра ви беше заловена да се катери по небостъргач по време на обедната почивка днес. За да го направи, тя е излязла на две пресечки извън кампуса. Както знаете, на студентите им е разрешено да използват само стените за катерене в района на университета за физическа подготовка, а напускането на територията на учебното заведение по средата на деня е забранено…