Минахме покрай половината сектор Батала и през няколко бедняшки квартала. (Не можеше ли тези улични просяци да стоят малко по-далеч от джипа ни?) Накрая стигаме блещукащите терасовидни сгради с множество етажи на Рубинения сектор и си бяхме у дома. Метиъс слезе пръв. Преди да го последвам, Томас ми се усмихна леко.
— Довиждане засега, госпожице Ипарис — каза той и докосна шапката си.
Спрях да се опитвам да го убедя да ме нарича Джун — той никога нямаше да се промени. Все пак не бе толкова лошо да се обръщат подобаващо към теб. Може би, когато станех по-голяма и на Метиъс няма да му призлява при идеята да излизам на срещи…
— Чао, Томас. Благодаря, че ме докара — отвърнах на усмивката му, преди да сляза от джипа.
Метиъс изчака, докато вратата се затвори плътно, преди да се обърне към мен и да сниши гласа си:
— Тази нощ ще се прибера късно — обясни той. В очите му отново се четеше напрегнатост. — Не излизай навън сама. Новините от бойния фронт са, че отново ще спрат електричеството в домовете тази вечер, за да пестят енергия за въздушните бази. Затова недей да мърдаш никъде, разбра ли? Улиците ще бъдат по-тъмни от обикновено.
Сърцето ми се сви. Иска ми се републиката да побързаше и да спечели вече тази война, за да може поне веднъж да имаме електричество цял месец без прекъсване.
— Къде отиваш? Може ли да дойда с теб?
— Ще надзиравам лабораторията в Централната болница на Лос Анджелис. Ще доставят флакони с някакъв мутирал вирус… не би трябвало да отнеме цяла нощ. И вече ти казах, не. Никакви мисии. — Метиъс се поколеба. — Ще се прибера вкъщи колкото мога по-рано. Имаме много неща, за които да говорим.
Той сложи ръце на рамената ми, игнорира озадачения ми поглед и ме целуна бързо по челото.
— Обичам те, Джун, мое майско бръмбарче — изрече той запазената си марка за сбогуване с мен. Обърна се, за да се качи обратно в джипа.
— Няма да те чакам — извиках след него аз, но той вече бе вътре в джипа, който се отдалечи. — Пази се — прошепнах тихо.
Но сега бе безсмислено да го изричам. Метиъс бе твърде далеч, за да ме чуе.
Дей
Когато бях на седем години, баща ми се прибра вкъщи от бойния фронт в едноседмичен отпуск. Работата му бе да разчиства след войниците на републиката, затова обикновено отсъстваше, а мама трябваше сама да се грижи за нас, момчетата. Когато татко се прибра вкъщи този път, градските патрули направиха рутинна инспекция на дома ни, след което го завлякоха в полицейското управление на разпит. Предполагам, че бяха открили нещо подозрително.
Полицията го върна обратно с две счупени ръце, а лицето му беше насинено и обляно в кръв.
Няколко вечери по-късно аз пъхнах топка от начупен лед в кутия с бензин, оставих бензинът да се втвърди в хрупкава черупка около леда и я запалих. След това запратих топката с прашка през прозореца на местния полицейски участък. Спомням си пожарните коли, които дофучаха иззад уличния ъгъл скоро след това, както и овъглените останки от западното крило на полицейската сграда. Никога не откриха кой го е сторил, а аз никога не си признах. В крайна сметка нямаше доказателства. Бях извършил първото си перфектно престъпление.
Преди майка ми се надяваше, че аз ще се издигна над скромния си произход. Че от мен ще стане успешен, дори прочут човек.
Аз наистина станах известен, но не мисля, че тя имаше точно това предвид.
Отново бе нощ, цели четиридесет и осем часа, откакто бойниците маркираха вратата на майка ми.
Спотайвах се в сенките на задната уличка на една пресечка разстояние от Централната болница на Лос Анджелис и наблюдавах как персоналът й влиза и излиза през главния вход. Нощта бе облачна, нямаше луна и дори не можех да различа рушащия се надпис на „Банк Тауър“ на върха на сградата. Електрическа светлина озаряваше всеки етаж — лукс, който само държавните сгради и домовете на елитарното общество можеха да си позволят. По улицата се бяха струпали военни джипове, които чакат да им бъде разрешено да влязат в подземните паркинги. Някой проверяваше дали документите им са изрядни. Аз стоях неподвижно, вперил поглед във входа.