Но бележките на Мадисън наистина са съмнителни.
Те са публикувани чак 53 години след провеждането на конвента. Всички участници в него са починали, а Мадисън открито признава, че ги е редактирал (Глава 25). Никога няма да разберем какво се е случило в действителност. Затова не е правилно да се твърди, че идеята за отцепване противоречи на Конституцията или че отците основатели не са обсъждали такава възможност. Въпреки това Върховният съд на САЩ заявява точно това в решението си по делото „Тексас срещу Уайт“ (1869 г.). Цитатите от съдебното решение в Глава 19 са отлични примери за съмнителната стойност на аргументите на Върховния съд. Но какво друго са можели да направят съдиите? Да отхвърлят цялата Гражданска война като безсмислено упражнение? Да заявят, че тези 600 000 души са загинали напразно? Едва ли. Съдиите буквално не са имали друг избор.
Ние обаче разполагаме с лукса да вземем обективно решение.
Американската революция очевидно е била война за отцепване (Глава 9). Целта на колонистите не е била да отхвърлят Британската империя и да заменят тази власт с друга. Не, те просто са искали да излязат от нея. Декларацията за независимост е политическото волеизявление на това отцепване (Глава 26). В такъв случай защо основателите на държавата биха водили дълга и кървава война, с която да отхвърлят игото на един тираничен монарх само за да установят тираничен режим с новото си управление?
Отговорът е ясен. Не биха го направили.
Предшественикът на Конституцията е Договорът за Конфедерацията и вечния съюз, който е бил в действие от 1781 до 1789 г. — когато е отхвърлен изцяло и заменен от Конституцията на Съединените щати.
Какво е станало с този вечен съюз?
Нещо повече — в новата Конституция не се споменава думата „вечен“. Вместо това в нея се казва: „Ние, народът на Съединените щати, за да образуваме по-съвършен съюз…“.
Дали „по-съвършен съюз“ не означава такъв, който не е вечен? Интересен въпрос.
Освен това, както е отбелязано в Глава 26, щатите Вирджиния, Роуд Айланд и Ню Йорк са дали гласовете си за ратифициране на новата Конституция с изричното условие, че си запазват правото да се отделят — и нито един друг щат не е възразил срещу това.
Отцепването си остава гореща тема и всички аргументи, върху които размишлява Тадеъс Роуан в Глава 26, изглеждат логични. Цитатът от петицията, подписана от 125 000 жители на щата Тексас, е съвсем точен. Сто двайсет и пет хиляди реални жители на щата Тексас наистина са се подписали под тази петиция през 2012 г. Всички резултати от социологически проучвания, които се споменават в тази глава, могат да се открият в новинарските емисии. Реалният юридически път към отцепването, как може да се постигне то и какви ще бъдат политическите и икономическите последици от него (описани в Глава 50) са почерпени от научни трудове по този въпрос. Ако някой щат се отдели, наистина ще се стигне до съд, но въпреки прецедента от делото „Тексас срещу Уайт“ съдебното решение този път може да се окаже съвършено различно — особено ако липсва толкова силна и твърдо решена личност като Ейбрахам Линкълн, която да му повлияе.
За Линкълн наистина има повече легенди, отколкото исторически факти.
Цитатът в началото на този роман е добър пример. Той не оставя съмнение, че „всеки народ на света, който има това желание и тази възможност, има и правото да се надигне и да се отърси от настоящото си управление, за да издигне ново, което му приляга по-добре. Това е безценно, свещено право — право, за което се надяваме и вярваме, че ще освободи света. И това право не е ограничено само в случаите, когато целият народ под едно съществуващо управление реши да го упражни. Всяка част от този народ, която има възможност да го направи, може да се надигне на революция и да придобие за себе си територията, която обитава“.
Линкълн е вярвал абсолютно, че отцепването е законно. Поне през 1848 г. Но легендите за него твърдят друго.
Всеки американски ученик знае, че Линкълн е освободил робите със своята Прокламация за освобождението на робите. Но това е безкрайно далече от истината. Казаното по този въпрос в Глава 7 е исторически факт. По времето на тази прокламация робството е било както признато, така и защитавано от Конституцията (Глава 7). Нито един президент не е притежавал властта да промени това. Подобна промяна е можела да бъде предизвикана единствено с поправка към Конституцията. И това в крайна сметка се е случило — с Тринайсетата поправка, ратифицирана много след смъртта на Линкълн.