Твърде много неща ставаха, и твърде бързо. Той залитна и се помъчи да си поеме дъх. Тинува го сграбчи за рамото и го избута — встрани от пътеката.
— Мрежата на моредел е широка. Изчакват нагоре по пътеката, на двеста разтега оттук. Готвят засада. Не знаеха, че сме тук онзи одеве беше един от фланговите им съгледвачи. До няколко минути ще ни намерят по дирите в снега. Грегъри ме прати назад да ти кажа.
В същия миг Денис видя как цураните отбиват от пътеката и тръгват натам, където се криеха хората му. Ходът предизвика реакция: откъм гората изсвистя дъжд от стрели.
„Проклятие! Вече сме разкрити!“
Затича нагоре по склона, Тинува тичаше до него. Взе за секунди разстоянието, което преди малко беше преодолял за няколко минути. Зърна Алвин Бари и десетина от хората си, бяха се надигнали между канарите и обстрелваха цураните. Няколко от цураните бяха извадили късите си арбалети и залегнали зад пъновете на сечището, отвръщаха на стрелбата.
Заехтяха рогове. От всички страни заизлизаха фигури в тъмни наметала, стотина или повече, и затичаха към тях; други се изливаха от развалините на форта. От юг прииждаха още. Хаос. Трябваше да помисли, но беше все още зашеметен от удара на моредела. Погледна отгоре към цураните и видя как един от тях, на по-малко от стотина стъпки от него, напада, вдигнал високо меча над главата си. Имаше нещо смътно познато в него — враг, с когото вече се беше срещал.
— Спри боя!
Гръмливият вик отекна сред дърветата. Беше Грегъри, тичаше с все сила през гората. Скочи на един камък и вдигна високо ръце, за да го видят и цураните на сечището.
— Спрете боя! Тъмните братя ни обкръжават! — изрева Грегъри. — Ще си уредим споровете по-късно! — Добави още нещо и Денис разбра, че е на речта на цураните. — Ако се бием едни с други, загиваме! Няма доблест в това да се лишим от живота си!
Цуранският воин, който водеше атаката, забави и спря. Грегъри добави още нещо и посочи назад през сечището.
— Ония, които наричаме Тъмното братство, връхлитат с голяма сила.
Водачът на цураните се обърна и погледна.
„Аз командвам“, напомни си Денис и за миг усети гняв от това, че Грегъри отново престъпва границите и че отново е прав. „Ако се бием с цураните, загиваме всички“. Насочи гнева към себе си. „Трябваше да го схвана веднага. Грегъри го разбра. Юрген също щеше да го разбере“.
Завъртя се, за да прецени звуковете и разстоянията, без да се интересува повече от цураните. Видя как от водещата на юг пътека се появи колона от воини на коне, един беше вдигнал знаме — бяха отстъпници на служба на своите господари моредел. Усети как стомахът му се сви. Моредел наемаха конница само при настъпления, иначе човешки същества не им трябваха.
Около знаменосеца се изсипаха и десетина троли, като псета, готови да ги развържат, за да се нахвърлят върху плячката. Още бойци — пешаци — се изсипваха от гората оттатък сечището.
„Там е главната сила“.
Отзад, на запад и северозапад, проехтяха рогове. Блокиращата сила на пътеката се разпръсваше, за да затвори мрежата. „Ако ни забавят и няколко минути, конниците и безмилостните същества с тях ще се приближат и ще ни избият“.
Беше ясно, че очакваха да се обърнат и да продължат по пътеката, където щяха да са обречени.
На север — нищо, само няколко поста. Нагло от тяхна страна: натам беше тяхната територия и я бяха оставили непокрита.
Значи на север. Това беше единственият изход!
Погледна отново към сечището. Цураните вече го бяха напуснали, движеха се бързо на север. Виждаше само гърбовете на оттеглящите се.
„Проклети да са. Трябваше уж те да отклонят заплахата, а сега се падна на нас!“
Ядосан на себе си, Денис вдигна високо ръка, завъртя я в кръг, пусна я рязко и затича, бойците му хукнаха след него.
Тичаше към пътеката, водеща към Лудия Уейни, и се молеше дано цураните да са тръгнали по нея и да са се напъхали в капана на моредел.
Стигна до пътеката и скочи долу без колебание. След няколко секунди хората му вече се плъзгаха по склона при него.
Погледна надолу. Никакви следи от цураните.
Проклятие! Бяха се измъкнали по някой друг път.
Един от мъжете до него, Берагорн, стар ветеран, изведнъж изпъшка и се преви, стиснал корема си, пронизан от стрела с черни пера.
Видя ги да идват от мъглата — петима-шестима моредели. Други се заизсипваха между дърветата от двете страни на пътеката. Той се присви инстинктивно и една стрела изсвири над главата му. Още мъже се спускаха на пътеката, готови да побегнат.
„Не. Конниците от сечището ще ни догонят за минута“.
— Алвин! Прикривай ни! После през потока! — извика Денис. — Останалите след мен на север!